Вера Корнилиевна и Людмила Афанасиевна неволно се отклониха от работата си, за да обърнат внимание на болните. Прегледаха ги и посъветваха сестрата. После дойде времето Вера Корнилиевна да отиде да направи определената инжекция на Русанов и затова тя постави пред Донцова последния, нарочно задържан болничен картон на Костоглотов.
— При толкова запуснатото положение, с което постъпи при нас, началото е просто блестящо — каза Вера Корнилиевна. — Само че е прекалено вироглав. Дано наистина не се откаже.
— Само да се опита! — отсече Людмила Афанасиевна.
Наистина болестта на Костоглотов бе същата като на Азовкин, но лечението протичаше толкова обещаващо, че той нямаше право да се отказва.
— Пред вас едва ли ще се осмели да направи опит — съгласи се веднага Хангард, — но за себе си не мога да кажа, че ще успея да го разубедя. Може би трябва да мине в твоята група? — Тя махна от нокътя си някаква полепнала прашинка. — Между Костоглотов и мен се установиха трудни взаимоотношения… Не зная защо, но няма да мога категорично да говоря с него.
Трудните взаимоотношения между двамата бяха започнали още по време на запознанството им.
Бе мрачен януарски ден. Валеше дъжд. Хангард застъпи като нощен дежурен лекар по клиника. Приблизително около девет часа вечерта при нея влезе пълната здрава санитарка от първия етаж и й се оплака:
— Един от болните се държи безобразно. Сама няма да се справя. Ако не се вземат мерки, ще ни се качат на главата.
Вера Корнилиевна излезе и видя до заключената стаичка на старшата сестра, близо до голямото стълбище, излегнал се направо на пода огромен мъж с ботуши, облечен в протрит войнишки шинел и нахлупил на главата си обикновена ушанка, която видимо му бе малка. За възглавница му служеше раница и по всичко изглеждаше, че се готви да спи. Хангард се приближи. Тънконога и на високи токчета (никога не се обличаше небрежно), тя го погледна строго с намерение да го принуди да стане, но той, макар да бе я забелязал, запази равнодушния си вид и не промени позата си; дори изглеждаше, че нарочно не отваря очи.
— Кой сте вие? — попита го тя.
— Чо-век — тихо и с явно безразличие отговори той.
— Имате ли документ, че ви изпращат тук?
— Да.
— Кога го получихте?
— Днес.
От локвичката, която се бе образувала около него, стана ясно, че не само шинелът, но и ботушите, и войнишката му мешка са мокри.
— Но тук не трябва да се лежи… Ние… не разрешаваме. Пък и просто е неудобно.
— Удобно е — вяло се обади непознатият. — Аз съм в родината си, от кого да се стеснявам?
Вера Корнилиевна се обърка. Тя почувства, че не може да го смъмри, да му заповяда да стане, защото той едва ли би я послушал.
Огледа вестибюла, който през деня обикновено бе изпълнен с посетители и пациенти, а нощем, когато заключваха клиниката, позволяваха на пристигналите тежко болни да останат в него, ако нямаше къде да спят. Сега във вестибюла имаше само две пейки, на една от които лежеше старица, а на другата млада узбечка, облечена в пъстра рокля, бе сложила детето си, а самата тя седеше до него.
Можеха да разрешат на някой при особен случай да легне на пода, но той обикновено бе доста мръсен.
Тук се влизаше само в болнични дрехи или с бели престилки.