Вера Корнилиевна отново погледна към по всяка вероятност необразования и своенравен болен, от чието отслабнало и уморено лице бе изчезнала част от безразличието.
— Нямате ли познати в града?
— Не.
— А не опитахте ли в някои от хотелите?
— Опитах — отговори уморено той.
— Имаме пет хотела.
— Въобще не си правят труда да изслушат! — Непознатият затвори отново очите си, сякаш даваше да се разбере, че разговорът е приключил.
— Ако се бяхте обадили по-рано! — сети се Хангард. — Някои от нашите санитарки прибират у дома си болни, които нямат къде да пренощуват. Не вземат скъпо.
Той лежеше със затворени очи.
— Казва, че и цяла седмица щял да лежи тук! — намеси се ядосано дежурната санитарка. — С една дума, докато не му дадат легло! Виж го ти нахалника! Ставай, не се глези! Тук е стерилно! — приближи се още повече санитарката.
— А защо има само две пейки? — удиви се Хангард. — Нали имаше и трета?
— Нея я пренесохме — посочи с ръка към остъклената врата санитарката.
Наистина отвъд нея, в коридора, в който се намираха вратите на апаратните, бяха пренесли една пейка за онези от болните, на които през деня се налагаше да идват за амбулаторни сеанси.
Вера Корнилиевна помоли санитарката да отключи, а на болния каза:
— Ще ви предложа по-удобно място, ставайте.
Той я погледна недоверчиво. После стенейки, започна да се изправя. Изглежда, всяко движение му причиняваше болка. Най-накрая се изправи. Бе забравил да вземе торбата, а сега заради болките не му се искаше да се навежда отново.
Вера Корнилиевна леко се наведе, хвана с белите си пръсти неговата мокра и мръсна торба и му я подаде.
— Благодаря — горчиво се усмихна непознатият, — до какво доживях…
На пода, там, където бе лежал, се виждаше мокро петно.
— Дъжд ли ви е валял? — вглеждаше се в него с все по-голям интерес тя. — В коридора е топло, свалете шинела. Не ви ли тресе? Температура имате ли?
Тъй като почти цялото му чело бе скрито от нахлупената до веждите черна парцалива ушанка с отвързани кожени уши, тя докосна с пръстите си бузата му. Дори беглото докосване показа, че има температура.
— Някакви лекарства вземате ли?
Той я погледна по друг начин, сякаш отчуждението го бе напуснало.
— Аналгин.
— Имате ли?
— Да.
— Приспивателно искате ли?
— Ако е възможно.
— А, да, щях да забравя — сети се Вера Корнилиевна, — покажете ми документа, с който…
Устните му трепнаха, но бе неизвестно дали се опитваше да се усмихне или от болка.
— А ако я няма тази хартийка, отново под дъжда ли?
Разкопча горните телени копчета на шинела си и от джоба на гимнастьорката си извади документа, действително написан същата сутрин в амбулаторията. Вера Корнилиевна го прочете и разбра, че той ще бъде неин пациент. С документа в ръка тя се запъти за приспивателното.
— Сега ще го донеса. Вървете да легнете.
— Почакайте! — оживи се той. — Върнете ми хартийката. Познати са ми тези неща!
— Но от какво се страхувате? — Тя се обърна обидена. — Нима не ми вярвате?
Той колебливо я изгледа и измърмори:
— А защо да съм длъжен да ви вярвам? Не сме сърбали попара от една паница…
И се запъти към пейката.
Тя се разсърди и не се върна при него, а изпрати по санитарката приспивателното и документа му, в горната част на който бе написала «иго», подчертано и с удивителен знак.
Едва през нощта мина покрай него. Той спеше. Пейката бе удобна за тази цел: извитата облегалка преминаваше към седалката постепенно и образуваше полусфера, а не прав ъгъл. Бе свалил мокрия шинел, но бе се загърнал с него’: едната му пола покриваше краката, а другата — рамото. Долната част на ботушите висеше извън пейката. Върху подметките не бе останало здраво място — бяха кърпени много пъти с черна и червена кожа. Под бомбетата имаше метални капачки, а на токовете — големи налчета.
На сутринта Вера Корнилиевна даде указания на старшата сестра, която го настани на горната стълбищна площадка.
Наистина от този първи ден Костоглотов вече не се държеше дръзко с нея. Общуваше вежливо, на разговорен градски език, винаги пръв я поздравяваше и дори доброжелателно й се усмихваше. Но никога не я напускаше усещането, че всеки момент може да изтърси нещо странно.
Действително онзи ден, когато тя го извика, за да определи кръвната му група и бе приготвила за тази цел празна спринцовка, той свали вече вдигнатия почти до рамото ръкав и твърдо заяви:
— Вера Корнилиевна, много съжалявам, но трябва да намерите начин да минете без тази проба.