— Но защо, Костоглотов?
— Вече доста изпиха от кръвчицата ми, повече не искам. Нека дават онези, които имат в излишък.
— Как не ви е срам?! И това ми било мъж! — погледна го тя с онази природна женска насмешка, която мъжът никога не може да понесе.
— И после какво?
— При първия удобен случай ще ви прелеем кръв.
— На мен? Да ми прелеете? Отървете ме! За какво ми е чужда кръв? Не искам, а от своята и капка няма да дам. Кръвната ми група може да си я запишете, от фронта я знам.
Колкото и да го уговаряше, той не отстъпваше, намирайки кое от кое по-неочаквани съображения и аргументи. Бе уверен, че по-нататъшният спор е излишен.
Накрая тя просто се обиди.
— Поставяте ме в някакво глупаво и смешно положение. За последен път ви моля.
Разбира се, това бе грешка и унижение от нейна страна: наистина за какво молеше?
Но Тогава той веднага запретна ръкава си и протегна ръката си.
— Правя го само заради вас. Вземете колкото искате, моля ви.
Заради това, че тя се объркваше при среща с него, веднъж се случи нещо несвързано и необяснимо. Костоглотов й каза:
— А вие не приличате на немкиня. Навярно носите фамилията на мъжа си?
— Да — изтръгна се от устата й.
Защо му отговори така? В онзи момент й се стори обидно да каже истината.
Хангард бе фамилията на баща й и дядо й, които бяха наистина немци, приели руско поданство.
А как би трябвало да каже? Не съм омъжена? И никога не съм била?
Да, бе невъзможно.
Глава 6
История на анализа
Най-напред Людмила Афанасиевна отведе Костоглотов в апаратната, от която току-що бе излязла след сеанса някаква болна. От осем часа сутринта почти непрекъснато работеше голямата сто и седемдесет хиляди волтова тръбичка, провесена от статива, а малкото прозорче бе затворено и целият въздух бе затоплен от леко сладникава, противна рентгенова миризма.
Тази топлина ставаше противна на болните след десетина сеанса, но Людмила Афанасиевна бе свикнала. За двадесет години работа в клиниката, когато между облъчващата тръбичка и лекаря нямаше никаква защитна преградка (бе попадала под проводника с високото напрежение и едва оцеля), Донцова всеки ден дишаше въздуха на рентгеновите кабинети и прекарваше повече часове, отколкото бе прието, в отделението за диагностика. Независимо от всички предпазни маски и ръкавици, тя бе получила навярно повече рентгени и от най-търпеливите тежко болни пациенти, само че никой не бе си направил труда да ги изчисли.
Бързаше, но не защото искаше да излезе час по-скоро, а защото не трябваше без нужда да държи включен рентгеновия апарат. Показа на Костоглотов твърдото легло с издигнато за главата, над което се намираше тръбичката, и го помоли да открие корема си. След като легна, Костоглотов усети по кожата си гъдел, сякаш тя държеше четчица в ръка, с която очертаваше някакви фигури и цифри по корема му.
Веднага след това обясни на сестрата рентгенотехничка схемата на квадрантите и на какво разстояние да държи тръбичката. После помоли Костоглотов да легне по корем и отново повтори указанията си.
— След сеанса елате при мен.
Щом тя излезе, сестрата отново го накара да легне по гръб и покри първия квадрант с чаршафи, след това донесе някакви тежки гумени парчета с оловен цвят и започна да покрива с тях всички места около определения квадрант, които не трябваше да бъдат облъчени.
Излезе и сестрата, затвори вратата и се показа на прозорчето на дебелата стена. Чу се тихо жужене, светнаха лампички и главната тръбичка се нажежи.
И през клетките на кожата на корема, а после през органите, чието име не знаеше дори притежателят им, през туловището на жабата подутина, през стомаха или червата, през кръвта по артериите и вените, през лимфата, клетките, гръбначния стълб и костите, след това през съдовете и кожата там, на гърба, през леглото и по-дълбоко през четирисантиметровото дюшеме на пода и до самите каменни основи и под тях потекоха всепроникващите рентгенови лъчи, непонятните за човешкия ум трептящи вектори на електрическото и магнитното поле или малко по-разбираемите квантови лъчи, разкъсващи и правещи на решето всичко, което им се изпречеше по пътя.
И тази варварска екзекуция, протичаща безмълвно и неусетно за разстрелваните тъкани, само след двадесет сеанса върна на Костоглотов желанието да живее и вкуса към живота, и апетита, и дори веселото настроение. След второто и третото «обстрелване», освободил се от болките, които правеха непоносимо съществуването му, у него се появи желание да разбере по какъв начин тези проникващи снаряди могат да бомбардират злокачествената подутина, без да наранят останалата част на тялото. Костоглотов не можеше спокойно да приеме лечението, докато не разбере идеята, заложена в него, и не й повярва.