— И аз мисля, че е невъзможно. Не го е правил никой досега. А и в стаята няма място дори за стол.
— Боже мой, представям си що за стая е това! Трябва да я огледам! С колко легла е?
— С девет. Поне веднага ще бъде настанен на легло, защото при нас обикновено на болните се налага да лежат по стълбищата и коридорите, докато се освободи легло.
— Все пак ще ви помоля, тъй като вие познавате хората си и ще ви бъде по-лесно да уредите… Намерете някоя сестра или санитарка, която да оказва на Давел Николаевич не само формално внимание… — Тя вече бе отворила голямата си черна дамска чанта, от която извади три банкноти от по петдесет рубли.
Стоящият недалеч от тях мълчалив син се обърна.
Мита скри и двете ръце зад гърба си.
— Не, не… Такива поръчения…
— Но аз не ги давам на вас! — опита се да пъхне в джобчето на халата смачканите банкноти Капитолина Матвеевна. — След като това не може да стане по каналния ред… Плащам за труда! А вас ви моля само да бъдете любезна да ги предадете!
— Не, не… — уплашено я гледаше сестрата. — У нас не е прието…
Шперплатовата врата се отвори със скърцане и от стаичката под стълбището излезе Павел Николаевич в нова зелено-кафява пижама и в топли домашни пантофи, обшити около глезена с кожа. Върху плешивата му глава имаше, нова малинова тюбетейка. Сега, когато Павел Николаевич бе без зимната си дреха и шала, особено грозно изглеждаше оголената отстрани на шията подутина, голяма колкото юмрук. Той вече и главата си не държеше изправена, а леко наведена надясно.
Синът отиде да събере в куфара свалените дрехи, а прибралата парите си Капитолина Матвеевна погледна тревожно мъжа си.
— Няма ли да ти бъде студено така? Трябваше да купим топъл халат. Ще донеса. Тук е шалът. — Тя го извади от джоба. — Сложи го на врата си, за да не настинеш! — В кожената си шуба Капитолина Матвеевна изглеждаше вече три пъти по-едра от мъжа си. — А сега върви в стаята да се настаниш. Извади продуктите, огледай се, помисли какво още ти е нужно, а аз ще те чакам тук. Когато слезеш, ще ми кажеш, а аз вечерта ще ти донеса всичко необходимо.
Тя не губеше самообладание никога, всичко успяваше да предвиди предварително; бе истински другар в живота. Павел Николаевич с благодарност я погледна, после премести погледа си към сина.
— Значи заминаваш, Юра?
— Влакът е довечера, татко.
Юра се приближи. Той се държеше с баща си почтително, но както винаги равнодушно; дори и сега, когато се сбогуваше с баща си, който оставаше в болницата, държането му бе същото. Всичко приемаше омекотено.
— Така, сине. Това е първата ти сериозна командировка. Подбери си веднага подходящо поведение. И никакво благодушие! То е най-голямата ти слабост! Винаги помни, че ти не си просто Юра Русанов, не си частно лице, а представител на за-ко-на! Разбираш ли?
Не бе известно дали Юра разбира или не, но сега на Павел Николаевич му бе трудно да намери точните думи. Мита се суетеше, желаейки час по-скоро да си отиде.
— Ще почакам с мама — усмихваше се Юра. — Ти върви, засега няма да се сбогуваме…
— Ще стигнете ли сам? — попита Мита.
— Боже мой, човекът едва се държи на краката си! Нима вие не можете да го отведете до леглото му? Поне да занесете чантата му!
Павел Николаевич осиротяло погледна близките си, отстрани ръката на Мита и като се хвана здраво за перилата, започна да се изкачва по стъпалата. Сърцето му заби силно, но не само от изкачването. Изкачваше се така, сякаш на трибуната го очакваше… как се казваше… гилотината.
Старшата сестра, изпреварвайки го, изтича с чантата на горния етаж, където извика името на някаква Мария, и преди Павел Николаевич да достигне до първата площадка, слезе по другото стълбище и излезе от отделението, сякаш за да покаже на Капитолина Матвеевна в ръцете на какви сръчни хора е попаднал мъжът й.
А Павел Николаевич бавно стъпи на голямата стълбищна площадка, каквито има само в старинните здания. Там, без въобще да пречат на движението, бяха сложени две легла, на които лежаха болни, и две нощни шкафчета. Един от пациентите вероятно бе много зле, защото на лицето му имаше кислородна маска.
Като се стараеше да не гледа безнадеждно болния, Русанов се обърна и продължи да се изкачва, забил поглед в последното стъпало. Но в края на изпитанието не го очакваше радост: на втория етаж стоеше сестрата, към която Мита се бе обърнала с името Мария. Върху смуглото лице, напомнящо икона, нямаше и следа от състрадание. Висока, слаба и с плоски гърди, тя го чакаше като войник и веднага тръгна да му покаже къде да се настани. Прекосиха вестибюла, в който също имаше няколко легла с болни. В тъмния ъгъл бе поставена масичка за сестрата с постоянно запалена настолна лампа, а до нея голям шкаф с матови стъкла и червен кръст. Мария спря пред отворената врата и посочи с дългата си ръка.