Костоглотов се облегна на стола. Бе доста развълнуван. Задъхваше се от въздуха на онази болница, а не на тази.
Пресявайки чутото (в разказите на болните винаги имаше доста излишни неща), Донцова държеше на своето:
— И какво стана с отговора от Омск? Имаше ли такъв? Обявиха ли ви резултата от анализа?
Костоглотов повдигна рамене.
— Никой нищо не ми съобщи. Аз така и не можах да разбера защо Карл Фьодорович ме помоли да запомня думите му. Едва миналата есен, по време на заточението, когато ми се струпаха доста грижи върху главата, едно старче гинеколог, мой приятел, ме посъветва да направя запитване. Написах писмо в предишния лагер, но не получих отговор. Тогава изпратих оплакване до лагерното управление. След два месеца получих следния отговор: «Въпреки щателното проучване на вашето архивно дело не стана възможно да намерим анализа.» По това време ми бе толкова зле от подутината, че се отказах от по-нататъшна кореспонденция, но тъй като комендатурата не ми позволяваше да продължа лечението си, написах без никаква надежда в Омск до катедрата по патологоанатомия. След няколко дни пристигна бърз отговор. Беше през януари, преди да ми разрешат да дойда във вашата клиника.
— Виждате ли! Къде е този отговор?
— Людмила Афанасиевна, аз заминавах оттам и… Всичко ми бе безразлично. Още повече че и хартийката бе без печат, това бе просто писмо от лаборантката към катедрата. Тя любезно ми бе написала, че именно от онази дата, за която споменах, и именно от онова селище е пристигнала пробата за анализа, който бил направен и потвърдил… подозирания от вас вид подутина… и че още тогава отговорът веднага бил изпратен до отправилата молбата болница, тоест нашата затворническа. И се случило това, напълно логично за тамошните порядки, в което напълно вярвам: отговорът пристигнал, но тъй като никому не бил нужен, мадам Дубинска…
Не, Донцова не бе в състояние да приеме такава логика!
Скръстила ръцете си, тя нетърпеливо удари с длани горната част на ръцете си, над лактите.
— Но нали от този отговор следвало, че трябва веднага да ви подложат на рентгенотерапия!
— Кого? — Костоглотов, шеговито примижал, погледна Людмила Афанасиевна. — Рентгенотерапия ли?
Ето че той четвърт час напразно й бе разказвал. Тя отново нищо не разбираше.
— Людмила Афанасиевна, нямате и представа за света, в който бях… А и за него не е прието да се говори! Каква рентгенотерапия! Още болката от операцията не бе преминала и бях в състоянието, в което сега се намира Ахмаджан, а вече наливах бетон. Дори и не помислих, че мога да недоволствам. Вие не знаете колко тежи напълненото догоре корито с бетон, след като едва го вдигат двама мъже.
Тя наведе глава.
— Е, добре. Но защо, този отговор от катедрата по патологоанатомия е бил без печат и повече е приличал на частно писмо?
— И на това трябва да бъдем благодарни! — възкликна Костоглотов. — Просто бях попаднал на добър човек. Забелязал съм, че сред жените по-често се срещат добри хора. А писмото не е официално заради нашата прословута секретност! Тя и пише по-нататък, че пробата е била изпратена, без да бъде спомената фамилията на болния. Затова не връщат официална бележка и стъкленица с анализа. — Костоглотов започна да се нервира, а тогава най-бързо се променяше изразът на лицето му. — Велика държавна тайна! Идиоти! Треперят да не би в някоя си катедра да разберат, че в еди-кой си лагер се измъчва затворникът Костоглотов. Брат на Луи XIV! Сега вие ще си блъскате главата как да ме лекувате, но за сметка на това няма да бъде накърнена тайната!