Лекарите се ръководят от едно правило: да не плашат болния, а винаги да го окуражават. Но такъв натрапчив болен като Костоглотов трябваше да бъде зашеметен.
— По-добре ли? Няма да се получи! Мога да ви уверя, че няма да стане. — Тя удари по масата с цялата си длан, сякаш бе видяла муха. — Вие — тя млъкна за момент, търсейки най-подходящата дума — ще умрете!
Погледна го, очаквайки да трепне, но той просто притихна.
— Вашата съдба няма да се различава от тази на Азовкин. Страдате от една и съща болест, лечението на която и при двамата е започнало твърде късно. Ахмаджан ще успеем да спасим, защото него са започнали да го облъчват веднага след операцията. А вие сте загубили почти две години. Помислете си само! А е трябвало веднага да ви направят втора операция близо до лимфовъзела, но са пропуснали момента. И метастазите се разпространяват. Вашата буца е една от най-опасните разновидности на рака, защото протича скоротечно. До скоро смъртността на болните от нея бе близо деветдесет и пет процента. Това устройва ли ви? Сега ще ви покажа…
Тя измъкна от купчината някаква папка и започна да я прелиства.
Костоглотов мълчеше. После заговори тихо и не толкова уверено както преди:
— Ако трябва откровено да ви кажа мнението си, то е, че аз много-много не милея за живота си. Той и преди, а очаквам да бъде така и в бъдеще, не бе от най-сладките. А ако ми е отредено да поживея още половин година, трябва да изживея този срок. Но не искам да мисля за десет или двадесет години напред. Безсмисленото лечение е истинско мъчение. Рентгенът ще предизвика у мен повдигане и повръщане… И в името на какво?
— Ето… Намерих! Това е нашата статистика. — Донцова му показа двоен лист от тетрадка, най-отгоре на който бе написано името на неговия злокачествен тумор; в лявата страна имаше графа «Умрели», а в дясната «Все още живи»; в средата на три колонки бяха разположени имената, презимената и фамилиите на болните, които бяха изписани с молив и мастило. В дясната страна графата почти цялата бе зачертана. — При постъпването на пациентите записваме всички вдясно, а след това ги прехвърляме в лявата графа… Но все пак има щастливи, които остават в дясната… Виждате ли?
Тя му предаде листа, за да го прегледа и размисли.
— Струва ви се, че сте оздравели? — продължи енергично Людмила Афанасиевна. — Вие сте болен, какъвто сте били и при постъпването. Единственото, което успяхме да си изясним, е, че с вашата буца можем да се борим! Че все още не всичко е загубено! А вие в този момент заявявате, че искате да си отидете? Добре, вървете! Ако искате, още днес можем да ви изпишем! Още сега ще разпоредя. Аз самата ще ви впиша в този списък в графата «Все още живи»…
Костоглотов мълчеше.
— Чакам, решавайте!
— Людмила Афанасиевна — примирено въздъхна той, — ако е нужно някакво разумно количество сеанси — пет, десет…
— Или нито един, или толкова, колкото е нужно! Например от днес по два сеанса, а не по един. И всички видове лечения, които се наложат! И ще откажете цигарите! И още едно задължително условие: трябва да понасяте лекуването не само с вяра, но и с радост! С радост! Само тогава ще се излекувате!
Костоглотов наведе глава. До известна степен днес се пазареше с едно на ум: страхуваше се, че ще му предложат да го оперират, но това не стана. А облъчването можеше да изтърпи. Като резервен вариант Костоглотов разполагаше с тайно лекарство — корен, който расте в Исъккул [9]. Той разчиташе да замине в своя затънтен край не просто за да се скрие, а за да се полекува с този корен. Притежавайки го, Костоглотов пристигна в този раков диспансер единствено от любопитство.
Доктор Донцова, убедила се, че е излязла победител, великодушно каза:
— Добре, няма да ви давам гликоза. Вместо тази инжекция ще ви бием друга, под мишницата.
Костоглотов се усмихна.
— При това положение отстъпвам.
— И още, моля ви, ускорете получаването на писмото от Омск.
След като излезе от стаята на Донцова, Костоглотов си помисли, че върви между две вечности: от едната му страна бе списъкът на обречените да умрат, а от другата — вечната каторга. Бяха вечни като звездите. Като галактиките.