— Не разбирам, другарю, какво искате от мен. И защо се опитвате да ме уплашите? Аз нали не ви задавам въпроси.
Ефрем само злобно изпръхтя:
— И да задаваш, и да не задаваш, вкъщи няма да се върнеш. Очилата можеш да сдадеш. И новата пижама.
Изрекъл такава грубост, той изправи тромавото си туловище и отново закрачи между леглата, сякаш воден от дявола.
Разбира се, Павел Николаевич можеше да го прекъсне и да го постави на мястото му, но не можа да намери в себе си присъщия за него кураж, който пък след думите на бинтования сатана въобще се изпари. Беше му нужна подкрепа, а вместо това го тласкаха в гробищната яма. Само за няколко часа Русанов изгуби и своето положение, и заслугите си, и плановете за бъдещето и се превърна в седемдесеткилограмово тяло, което не знае какво го очаква утре.
Навярно безкрайната тъга бе се изписала върху лицето му, защото при едно от следващите си приближавания Ефрем спря пред леглото му отново и вече миролюбиво подхвърли:
— А ако се върнеш вкъщи, няма да бъде за дълго и отново — тук. Ракът обича хората. Хване ли някого с щипките си, не го пуска, докато е жив.
Павел Николаевич отново не намери сили да възрази и Ефрем продължи разходката си. А и кой от болните би могъл да го обуздае! Всички лежаха като заковани към леглата си и мълчаха, сякаш не знаеха руски. В отсрещната редица, заради изнесената напред печка, имаше само четири легла, едно от които — точно срещу леглото на Русанов, бе на Ефрем, а на останалите лежаха трима юноши: простовато мургаво момче до печката, млад узбек с патерица, а до прозореца — слаб като глист, сгърчил се на леглото младеж, който непрекъснато стенеше. В редицата, в която бе Павел Николаевич, вляво от леглото му лежаха двама нацмена [1], близко до вратата лежеше руснак — все още момче — високо, остригано, което бе заклет читател, а отдясно, последното легло до прозореца бе заето също от руснак, на чието съседство никой не би се зарадвал: лицето му бе бандитско; изглеждаше така навярно заради белега, който започваше от ъгъла на устните, пресичаше лявата буза и стигаше почти до шията, може би такова впечатление се създаваше от несресаните му щръкнали черни коси или въобще от грубото, сурово изражение; «бандитът» също се ограмотяваше — дочиташе някаква книга.
Вече бяха запалили двете ярки лампи на тавана. Навън бе тъмно. Всички очакваха вечерята.
— Тук има още едно старче — не спираше да говори Ефрем, — но лежи на долния етаж, ще го оперират утре. Та на него още през четиридесет и втора му изрязали малка ракова подутина и му казали — дреболия, върви си по живо, по здраво. Разбираш ли? — Ефрем говореше наперено, но гласът му бе такъв, сякаш се отнасяше за самия него. — Тринадесет години минали, той въобще забравил за някогашното си премеждие, пил водка, не давал мира на женския пол. Мъжага на място, ще видиш. А сега подутината му е ей такава! — Ефрем дори млясна с уста от удоволствие. — От операционната маса, та право на другата, в моргата.
— Е, добре, стига с тези мрачни предсказания! — махна с ръка и се обърна към него Павел Николаевич, който не можа да познае гласа си: дотолкова неавторитетно и жалко бе прозвучал.
Всички замълчаха. Отегчението им се засилваше от момчето — кожа и кости, което непрекъснато се въртеше на леглото си на онази редица. То не можеше да си намери място, гърчеше се, опряло колене в гърдите си, и тъй като не можеше да намери удобна поза, се преобръщаше презглава и тихо стенеше с нозе към възглавницата и с болезнените си гримаси и конвулсии сякаш искаше да покаже какви нетърпими болки го измъчват.
Павел Николаевич не издържа, надигна се, седна на леглото, обу пантофите си и започна безсмислено да разглежда своето шкафче, отваряйки и затваряйки ту вратичката, зад която бяха наблъскани пакетите с продуктите, ту горното чекмедже, побрало тоалетните принадлежности и електрическата самобръсначка.
А Ефрем продължаваше да върви, скръстил ръце на гърдите си. Понякога потръпваше като от инжекция, но не спираше да повтаря протяжно като оплаквачка:
— Така че работата ни е спукана… окончателно спукана…
Павел Николаевич чу лек шум зад гърба си. Обърна се внимателно, защото дори най-лекото движение на шията му причиняваше болка, и видя съседа си, който бе затворил току-що прочетената книга и продължаваше да я върти в големите си, грапави ръце. По диагонал върху тъмносинята корица, а също и върху гръбчето на книгата се виждаше щамповано със златни букви вече полуизтритото име на писателя. Павел Николаевич не можеше да го прочете, а да попита такъв тип, не му се искаше. Той измисли и прякор на съседа си — Хищника, който много му подхождаше.