Ралица

Пенчо Славейков Ралица

Като оназ вечерница в небото,
една бе в село Ралица девойка,
и цяло село лудо бе по нея.
Сиротно чедо беше тя. Отколя
замина нейний татко по гурбет —
замина и ни вест, ни кост от него;
а майка й отведоха с дене
кахъри в гроба. Ралица остана
при леля си, като свое чедо
я тя отгледа — гърлицата както
отглежда своя рожба, докато
се на крила самичка тя възмогне.
От Бешбунар ли с пълни бели менци
тя привечер се връщаше с другарки,
спреваряха се кой през кой вода
да й напий; а в празник на хоро,
кой не луди до нея да се хване? —
Че модрия й поглед бе западнал,
като мъгла, на всички на душата
и мислите им все около нея
се вияха, кат сърмений колан
о кръшната й тънка половина…
„Блазе й с хубост“ — казваха едни.
„Блазе, комуто на честта се падне“ —
обаждаха се други. А с глава
посвиваха пък трети, век живели,
свят опознали — шепнейки изниско:
„Блазе й… Ех, кабил ни край не е
на хубаво да води тая хубост.“
За Ралица залиташе най-вече
Стоичко Влаха, заможен и личен
ерген, един на майка и баща.
Но ней сърцето беше дало вест
и тегнеше душата й към други;
примамили я бяха со дене
на Ива Бойкин ваклите очи
и думите му благи, като ранна
роса при пролет. Вреди ли невреда,
че сиромах е Иво!… Двама лика
и прилика, един за друг родени —
един у друг залюбени не чудом.
Той беше строен явор столоват,
тя тънка, вита, кършена лоза:
лоза се окол явора обви —
около Ива Ралица девойка!

Кръстовден мина. По поля и дома
се работа привършваха. Ей острий
горняк повя: гората пожелтя;
напуснати, посърнаха полята.

У Ралица ходиха китни свати.
И чу се вест низ селото, че наскоро
ще е и сватба. Дружки и недружки
у Ралица на добър час вървяха;
и всички тя посрещаше засмяна,
и тънки дари стелеше пред тях,
и охолно разправяше на всички,
що й лежеше драго на сърце.
Сърце прелива, като пълна чаша.
У лелини й дворове широки
като че слънце грееше — и всички,
що Ралица споходиха, оттам
излазяха, като че ли и тях
да бе огряло слънце…
                Ала слънце,
що за едни тъй драголюбно грей,
на други мрак сгъстява на душата.
И мрак обзе душата на Стоичка.
Ни сън за него имаше, ни отдих;
и скиташе се все навъсен той,
на целий свят като че гневен. Вред
той Ралица все дебнеше да срещне.
Ей привечер веднъж му падна сгода
на Бешбунар. Той излеком пристъпи
и се запря зад чучура — когато,
приведена над поставът, сама
там Ралица си писаните стомни
изплакваше. Тя втора стомна сложи
под чучурчето — първата, веч пълна,
изправи се да сложи отстрана —
и тъй застана в миг, като вкопана.
Обади се тогаз оттам Стоичко:
„Отколя търся слука да ти дам
скъп армаган — огърлица рубета,
а, Ралице?…“ И тутакси извади
из пазвата си златен наниз той
и го подаде. Очи не възведе
да го погледне пребледняла тя
и не пророни, слисана, ни дума.
„Наречени са те за теб“ — отново,
пристъпвайки към нея, той повтори.
— Не всичко, мен наречено, за мен е! —
отвърна тихо Ралица и сегна
препълнената стомна да отнеме.
Ръката й тогава залови
и я устреля с тъмен поглед той,
и троснато отново тъй подзе:
„За теб така… така ли е за мен?
На мене е обречено сърце ти:
то ще е мое — или ничие!“
— Пусни!… Сърцето силом се не зема.
Не е то пита, то се не ломи! —
извика тя — изви се, отърва се
и спусна се набързо низ брега.
След нея дълго, дълго гледа той
и недобър гореше плам в очи му.
И паметта му мисли зли обзеха.
Зашло бе вече слънце и бързом
вечерни сенки падаха… Въз бряг
възпираха отдолу закъснели
за Бешбунар девойки и далеч
разпръскваше се охолний им смях.
Из друг път сви Стоичко и полека
към село се упъти.
                Много дни
се оттогава минаха — и много
неща през тия много дни. Ей вече
великденските пости превалиха;
разтиквяше се зимата. И всичко
миришеше на млада пролет… Само
мъглива есен гнездеше се още
в душата на Стоичко Влаха, че
отдавна вече Ралица и Иво —
мъж и жена — живеяха честито.

Зовеше я той „мое пиле“, поглед
от нея не отвождайки, като
от свое скъпо, ненагледно благо.
И не смъгли му щастието нищо —
ни думите на Ралица, когато
тя за Стоичко всичко му разправи,
ни тъмний негов поглед, изпод вежди
при всяка среща мятан неприветно.
А радостта на Ивовата майка
ни споделил би никой, ни постигнал.
И всякой гост у Ралица бе драг
и радушно причакан гост. На всички,
кой знае как, усмивката й крехка
допадаше — тъй ведрата зорница
допада на стопани ранобудни:
не е ли тя на ясни дни благ вестник?
Ех, хубава усмивка беше тя…