И с таз усмивка, привечер веднъж,
говореше невястата на Ива,
приседнала край огъня до него:
— Защо ли се забави майка тъй?…
Довчас ще втаса хляба и зарана
ще имаш топъл за в гората. Ранко
нал̀ ще излезеш? „Ранко, мое пиле;
не ще ли ти се ранко да изляза?“ —
отвърна той, с усмивка дяволита
като към нея се изви. — Пък ти!
То вече — каза тя и причерви се
свенливо. Двама млъкнаха завчас.
На огъня притури съчки тя,
а той се взря в камината нагоре.
А вихъра, като пътник закъснял,
на прозорците блъскаше, виеше
и свиреше през ниския комин.
Стояха дълго мълком те така
и този път пръв Иво се обади:
„У батеви останала е майка;
ще трябва да се иде, че навън
я чуй каква е хала разбесняла.“
— Пред вратнята завяло й до коляно —
се Ралица обади, веч когато
отвори той вратата да излезе.
Но той не чу, набързо дръпнал пак
да я затвори — че го сипна буйна
виелица в очите, шепи сняг
от стрехи нейде сграбил и вкъщи
да се премъкне хукнала несвястно.
Не задържа тя Ива. С сръчен мах
от себе си отърси той снегът
и възкриви към хлява, по-напред
воловете да понагледа пътем.
„Я гледай, чак и вратнята разтворил!“
— Затрупай я с трупа си! — троснат глас
до него се обади — и докле
да се досети Иво, лют ханджар
се вби в гърди му — дигна той ръка,
изохка и се люшна на земята.
И повторно в гърди му кат вби
ханджара, викна стръвния убиец:
— Мене нейни думи — тебе моя нож!
Сърцето, що се не ломи, за мене
ще да е цяло! — и прескокна той
през трупа и изчезна в тъмнината,
зловещо дето вихъра виеше.
Нощта погълна глухий стон на Ива;
а като че ли слаб, едва досетен
ек и сърцето Ралица досегна —
неясен ек и несъзнан, тъй както
в гората гръм далечен от ловец
на птичка се в сърцето отзовава;
за миг се тя ослуша и отново
я мисълта за утре пак обзе.
Седеше тя прибрана тамо в къта,
край огъня, когато се почука
на прозорчето излек. Скокна тя
и вратнята отвори. — „Добър вечер,
невясто Ралко. Мала пък вихрушка! —
бързом издума старата, чембер
като отви и го от сняг отърси. —
Ха затвори, че фтичето ще фръкне!“
— Не е ли Иво отподире? — „Иво?
Къде се е по таз вихрушка дявал?“
И ней разправи Ралица, и плахо
погледна я. „Ей, някъде по път
ще бъдем се разминали“ — изниско
ней старата отвърна и повтори:
„Отдавна ли излезе.“ — Не, отскоро. —
Спогледаха се мълком те — и мълком
край огъня приседнаха да чакат…
Полека-лека вятърът утихна;
и рядко само счуваха се бързи,
отвън из пътя, стъпки и далеч
заглъхваха; а тропота от тях
за дълго се отйекваше в сърца им.
И нещо тежко, тъмно се полека
възйемаше и таеше в душа им,
като на лято дъжд, кога в полето
лежат вън златни снопи неприбрани.
Тъй мина час и друг, а все нема
очакваний от тях да се завърне…
И наведнъж — поджегна ли ги мисъл
нечакана? — те скокнаха и двете
и литнаха на потръс. Пред вратата
те зърнаха полузавени стъпки
и като че ли нещо ги повлече
нататък, закривиха… В тъмнината,
зад зиналите вратни на обора,
на трупа Ивов Ралица се спрепна
и с вик върху му падна во несвяст.
Далеч и близо в глъхналата нощ
разлаяха се псета… Глъч се дигна;
и стекоха се оближни съседи
на писъка у Ивови. Блещукна
фенерче сред навалицата — слабо
огрея то прегърчения труп,
зад прага възнак повален, с широко
изцъклени безжизнени очи —
и него с писък прегръщаха жените.
Отнесоха съседи Ива вкъщи,
а сутринта отнесоха го свои
на гробищата, в вечната му къща.
Пожалиха за чуждо чужди хора;
пожалиха за Ралица, за Ива,
окаяха и старата му майка,
погаткаха „ка̀би?“ и „кой ще бъде?“
па скоро и забравиха. Една
не го забрави старата му майка
и наскоро, при пролет, се помина.
При синов гроб отвори се и майчин.
Един до друг те легнаха в земята —
и на сърцето Ралици. Злочеста,
една за двама остана да жали,
на гробовете им да реди.
Начесто
западаше й мисъл за Стоичка;
западаше й: „Божичко, нима!?“
И морници побиваха я хладни.
(А сам Стоичко, заради когото
и хората пошушноваха нещо,
след Ивовата смърт, на два-три пъти
се по кръчмите мярна — и без вест
подир това на някъде забягна.)
През сълзи тя не видя пролетта,
в тъга не сети лятото как мина
и дойде есен. Есента доби тя
момчана рожба — радостна сълза
во пороя на скърбите й падна.
----------------------------------
Дни минаха и много мина с тях.
Тъй както свива модрия седянко
цветец, когато слънцето залезе,
и тъй сърцето Ралица се сви,
прибрало спомен скъп за ясни дни…
Живей сиротно с своето сираче
живот неволен тя сега. Радей
по чужди къщи, бъхти се весден,
и прязнощ я над хурката заваря.
Но в ваклите очи на свойта рожба,
когато се тя вгледа и познай
в тях Ива — до сърце си го притисне,
и пак оная хубава усмивка
на устните й цъфва, от живота
ненадломена — с несломено сърце.