Годините, които предшестваха срещата с първия рамиански космически кораб през 2130, бяха години на изключителна стабилност и просперитет. След като светът се съвзе от опустошителния кометен дъжд върху Падуа в Италия през 2077 година, измина половин век на умерено развитие. С изключение на няколко относително кратки и не толкова жестоки икономически рецесии, по време на този период жизненият стандарт се повишаваше непрекъснато в широк кръг държави. Регионалните войни и граждански вълнения бяха редки и то предимно в изостаналите райони, но съгласуваните усилия на световната общност винаги успяваха да ограничат тези опасни огнища, преди да е станало твърде късно. Нямаше никакви съществени кризи, които да подложат на изпитание стабилността на новия световен механизъм.
Въпреки това, веднага след срещата с Рама I, се осъществиха много сериозни промени в основния правителствен апарат. Първо, спешното отпускане на суми за поддържането на „Ескалибур“ и останалите големи, свързани с Рама научни проекти, отне приходите на други, вече утвърдени, програми. След това, още в началото на 2132 година, широко пропагандираното намаляване на данъците, за да останат повече пари в ръцете на отделната личност, допълнително оряза необходимите суми за рутинна обществена дейност. До края на 2133 година в повечето от новите международни институции имаше много незаети места и те действаха неползотворно. Така че кризата на световния пазар стана по време, когато в умовете на населението вече бе покълнало съмнението към ефективността на цялата мрежа от международни организации. Тъй като финансовият хаос продължаваше, съвсем лесно за всяка отделна нация бе да спре превеждането на фондове към глобалните световни фондове и интернационални институции, които все още може би имаха възможността да спрат надигащата се вълна на катастрофата, ако бяха правилно насочени и неопорочени още в началото от късогледи политически лидери.
Ужасът, настъпил от Големия хаос, бе описан в хиляди и хиляди исторически текстове. Основните проблеми през първите две години бяха безработицата в ракетното дело и банкрутите, едновременно на частни лица и корпорации, но всички тези финансови трудности започнаха да изглеждат незначителни, когато започна да се увеличава броят на бездомните и гладуващите. Селища от палатки и кашони започнаха да изникват в парковете на всички големи градове през зимата на 2136–37 година и общинските власти проявиха чудеса от храброст, за да осигурят прехраната и преживяването на хората в тях. Ставаше въпрос да се ограничат трудностите, възникнали от предполагаемото „временно“ присъствие на тези тълпи от недохранени и безработни индивиди. Но икономиката не даваше никакви признаци за подобрение и съответно градовете на бедняците — за изчезване. Вместо това тези селища се превърнаха в постоянна характеристика на урбанизираното общество, пълзящо раково образувание, което съдържаше в себе си цял един затворен свят със свои стойности и дейност, съвършено различни от тези на градовете приемници, които ги носеха върху телата си. Колкото повече време минаваше и палатковите градове все повече се превръщаха в кипящи котли на отчаянието, толкова повече настръхналите оградени територии, в центровете на големите метрополитени, заплашваха да се взривят и да разрушат цялата околност, която им бе позволила да съществуват. Освен страха от този постоянно надвиснал дамоклев меч на гражданска анархия, светът преживя и една ужасяващо студена зима — 2137–2138 година, в която структурата на модерната цивилизация все още, повече или по-малко, си оставаше непокътната.
През началото на 2138 година в Италия се случиха няколко неща, които бяха свързани с един млад, неженен мъж на име Микеле Балатрези, бе Францискански послушник, който по-късно щеше да стане известен навсякъде като Сан Микеле от Сиена. Именно той бе в центъра на световното внимание и успя временно да отложи разпадането на обществото. Микеле представляваше блестяща комбинация от гениалност, душевни и политически умения, чаровен оратор и полиглот, с безпогрешен нюх за целта и начина на постигането й. Излязъл на световната сцена съвсем неочаквано в Тоскана, той сякаш се появи от нищото, носейки страстни религиозни послания към сърцата и умовете на множество изплашени или лишени от граждански права земни жители. Неговите последователи се умножаваха с бързина и спонтанност, която не признаваше никакви международни граници. Балатрези стана потенциална заплаха за почти всички известни политически лидери с непоколебимите си призиви за общо разрешаване на проблемите, стоящи пред човешкия род. Обаче когато през юни 2138 година бе убит при ужасяващи обстоятелства, сякаш в човечеството изчезна и последната искрица оптимизъм. Цивилизованият свят, който дълги месеци се крепеше единствено от несигурна надежда и от тънката нишка на традицията, изведнъж се разпадна.