Бе направо кошмарно човек да живее в периода от 2138 до 2142 година. Молитвите за спасение от нещастията не секваха. Навсякъде цареше глад, беззаконие и болести, а локалните войни и бунтовете просто нямаха чет. Пълна разруха бе обхванала основните институции на модерната цивилизация, което определяше безумно съществувание за всички, освен за малцината привилегировани, оттеглили се в своите убежища. Светът се беше побъркал по възможно най-опасния начин и всички опити да се променят нещата от добронамерени групи граждани, бяха обречени на провал, защото решенията, които те предлагаха, бяха само локални, а проблемите имаха глобално естество.
Големият хаос се пренесе и на колониите в Космоса и това доведе до прибързаното затваряне на една славна страница от историята на великите открития. След като икономическото бедствие обхвана Земята, обитаемите планети, разпръснати из Слънчевата система, които не можеха да съществуват без постоянен приток на пари, припаси и персонал, изведнъж се превърнаха в доведеното дете на човечеството. В резултат на това, почти половината от постоянно живеещите там, се върнаха обратно към 2140 година, понеже условията на живот се бяха влошили дотолкова, че те предпочитаха трудностите от привикването със земната гравитация и ужасяващата бедност, пред перспективата да останат в колониите и почти със сигурност да измрат. Емигрантският процес се ускори през 2141 и 2142 — години, характерни с механичното разрушаване на изкуствено изградените екосистеми в колониите и началото на ужасяваща липса на резервни части за цялата флота от автоматични космически кораби, използвани да поддържат новите поселища.
В края на 2143 година само малък брой твърдоглави колонисти бяха останали на Луната и Марс. Всички космически комуникации бяха нередовни и несигурни. Нямаше пари да се поддържат дори радиовръзките с последните извънземни заселници. Съветът на Обединените планети бе престанал да съществува още преди две години. Не бе проведен никакъв световен форум, който да обсъди проблемите на човешкия род; а Съветът на Правителствата нямаше да бъде свикан още пет години. Последните две останали колонии напразно се бореха да избегнат смъртта. През следващата 2144 година бе извършена последната за този период космическа експедиция с екипаж на борда. Това бе спасителен полет, осъществен под ръководството на една мексиканка, на име Бенита Гарсия. Натоварила се на една стара бричка, сглобена от изхвърлени части на космически кораби, мис Гарсия и тричленният й екипаж успяха да се доберат до геосинхронната орбита на повредения лайнер „Джеймс Мартин“, последното движещо се междупланетарно транспортно средство, и да спасят двайсет и четири от общо стотината жени и деца, репатрирани от Марс. В съзнанието на всеки космически историограф, спасяването на пътниците от „Джеймс Мартин“ бележи края на една епоха. След шест месеца и последните космически станции бяха напълно изоставени и нито едно човешко същество не напусна Земната орбита за почти около четиридесет години.
2145 година. Разбуненият свят чак сега успява, да проумее смисъла на някои от международните организации, пренебрегнати и дискредитирани в началото на Големия хаос. Най-талантливите индивиди на човечеството, избегнали политическо ангажиране в процъфтяващите първи десетилетия на века, започнаха да разбират, че единствено чрез техните колективни усилия ще може отново да се възстанови обликът на цивилизования свят. В самото начало резултатите от грандиозния им труд бяха повече от скромни, но те възпламениха фундаменталния оптимизъм на човешкия дух и започнаха процеса по възраждането. Лека-полека елементите на човешката цивилизация отново започнаха да се възвръщат.