Трябваше да минат нови две години, за да може цялостното съживяване най-накрая да бъде отбелязано и в икономическата статистика. В края на 2147 година общото производство бе спаднало до 7% от нивото преди Големия хаос. Безработицата в развитите нации клонеше към 35%, а в някои изостанали страни броят от безработните и работещите на непълен ден достигна 90%. Беше изчислено, че някъде към един милион души са умрели от недояждане само през ужасната 2142 година, когато тропическите райони бяха обхванати от незапомнена суша и, разбира се, глад. Комбинацията от астрономически високото ниво на смъртност, в резултат на голям брой причини, и ниската раждаемост (кой би искал да има деца в такъв безнадежден свят), доведе до намаляване населението на планетата почти с един милиард души. Това се случи в края на петдесетте години на XXII век.
Безрадостният живот по време на Големия хаос остави дълбок отпечатък върху цяло едно поколение. Когато тези години отминаха и децата, родени след времето на неговото затихване пораснаха, те се изправиха срещу родители, чиято предпазливост достигаше размерите на фобия.
Да бъдеш тийнейджър през 60-те и 70-те години на XXII век означаваше, че си бил подложен на невероятно строго възпитание. Спомените за ужасните травми от младостта караха родителите да бъдат изключително сурови по отношение на децата си. Животът за по-възрастното поколение в никакъв случай не изглеждаше като разходка с увеселително влакче из лунапарк. Напротив, това бе съвсем сериозен въпрос и според тях само чрез съчетанието на желязна дисциплина, устойчиви ценности и непоколебимо преследване на значими цели, човек можеше евентуално да придобие нещо подобно на равновесие.
Следователно обществото, което се оформяше през 2170 година, бе коренно различно от свободното, неспъвано от никакви предразсъдъци и ограничения общество петдесет години по-рано. Много от старите и здраво вкоренени институти, като националната държава, Римокатолическата църква, Английската монархия, разцъфтяха отново след петдесетгодишен застой. Те имаха успех, защото бързо се приспособиха към новите условия и заеха ръководни позиции в периода на възстановяване, който последва Големия хаос.
Към края на 2170 година, когато планетата вече бе придобила някаква стабилност, започна да се възвръща интересът към космическите пътешествия. Ново поколение научноизследователски и комуникационни сателити бяха пуснати в орбита чрез реконструираната Международна космическа агенция, един от административните клонове на Съвета на Правителствата. Тая дейност отначало бе плаха и бюджетите, които МКА отпускаше — много ниски. Активно участвуваха само развитите нации. След като успешно се възстановиха пилотираните полети, за последното десетилетие на XXII век бе направена една скромна програма от изследователски експедиции. Нова Космическа академия, която да обучава бъдещите участници в тези полети, отвори врати през 2188 и четири години по-късно първите й възпитаници получиха дипломите си.
Земята се развиваше болезнено бавно, но за сметка на това с постоянни темпове, сигурно и научно предвидимо. Процесът продължи цели двайсетина години, преди да бъде открит Рама II през 2196. В технологично отношение човечеството се намираше почти на същото равнище, както преди седемдесет години, когато се бе появил първият извънземен кораб. Напоследък опитът с космическите полети бе по-малък, по-точно — по времето на втората среща; но в определени ключови области като медицината и управлението на информацията, човешкото общество притежаваше значителен напредък в сравнение с 2130 година. В едно друго отношение обаче, срещата с втория Рама щеше да бъде много по-различна: мнозинството от хората през 2196 година, особено тия, които бяха по-възрастни и се намираха на ръководни длъжности в политиката и в правителствените институции, бяха преживели страховитите години на Големия хаос. Те знаеха истинския смисъл на думата „страх“. И тая всемогъща дума оформяше мислите и действията им, когато обсъждаха приоритетите, които щяха да ръководят новата експедиция за среща с Рама II.
6.
Синьора Сабатини