— Значи вие сте работили над докторска дисертация по физика в Далаския университет, когато съпругът ви направи знаменитото си предричане за появяването на свръхнова звезда през 2196?
Елън Браун седеше в едно голямо кресло в гостната на собствената си къща. Бе облечена в строг кафяв костюм, който успешно можеше да се нарече „безполов“ и блуза с висока яка. Изглеждаше доста скована и притеснена, сякаш искаше интервюто да приключи колкото се може по-скоро.
— Да, тогава бях втора година в университета, а Дейвид ми бе научен ръководител — каза тя, като подбираше думите си. Погледът й незабележимо се плъзна по лицето на съпруга й. Той стоеше в другия край на стаята, зад камерата, и наблюдаваше заснемането на интервюто. — Дейвид работеше много усърдно с дисертантите си. Всички го знаеха; това бе и една от причините, поради които избрах да разработя темата си в Далас.
Франческа Сабатини изглеждаше истинска красавица. Дългата й руса коса се спускаше върху раменете. Върху скъпата бяла копринена блуза бе наметнала тъмносин шал, небрежно преметнат около врата й. Беше се настанила в креслото до Елън. Между жените имаше малка масичка, върху която бяха сервирани две чаши кафе.
— Доктор Браун бе женен по това време, нали? Искам да кажа, когато ви бе научен ръководител?
Още когато задаваше въпроса си, Франческа видя как събеседницата й се изчерви. Италианската журналистка продължи да се усмихва: обезоръжителна изкусна усмивка, като че ли въпросът бе съвсем прост и в него нямаше никакъв подтекст. Мисис Браун се поколеба, пое дълбоко въздух и леко заекна:
— В началото, да… мисля, че все още… — отвърна тя. — Но разводът му бе решен окончателно, още преди да завърша дисертацията си. — Направи нова пауза и след това лицето й се проясни: — Като подарък за успешната защита той ми даде годежен пръстен — срамежливо наведе очи младата жена.
Франческа Сабатини внимателно я изгледа. „Ох, миличка, мога съвсем да те разнищя за този отговор — мина бързо през ума й. — Само още няколко такива въпросчета и си готова. Ама засега това не ми влиза в работата.“
— Чудесно, стоп камера! — неочаквано прекъсна тя оператора. — Стига толкова. Хайде да погледаме малко материал и след това прибирате техниката в камиона.
Отговорният оператор се приближи към роботизираната първа камера, която бе програмирана да държи близък план на Франческа, и набра няколко команди на клавиатурата, разположена отстрани. Междувременно, тъй като Елън бе станала от мястото си, втората автоматична камера се плъзгаше назад върху колелцата на статива си, за да я държи на фокус, и пренастройваше обектива. Един друг оператор махна с ръка на жената да стои за момент неподвижна, докато той изключи втората камера.
Няколко секунди по-късно режисьорът бе заредил за повторение последните пет минути от интервюто. Записът на всичките три камери се подаваше едновременно; общият план на двете жени стоеше в центъра на монитора, а крупните — от двата края. Франческа бе съвършен професионалист; моментално успя да прецени, че е заснела необходимия й материал за тази част от предаването. Съпругата на доктор Дейвид Браун, Елън, бе млада, интелигентна, открита и се чувстваше притеснена от толкова много внимание, съсредоточено върху нея. И всичко това ясно си личеше на екрана.
Докато Франческа помагаше на екипа си да приберат техниката и се разпореди да й донесат един кратък запис на интервюто, за да го има на разположение в хотела на транспортния център в Далас, преди да отлети на следващата сутрин, Елън се върна отново в гостната заедно с един стандартен робот-сервитьор, два вида сирене, няколко бутилки вино и чаши. Франческа зърна как доктор Браун се намръщи, когато домакинята обяви „малкото парти“, с което да отпразнуват интервюто. Екипът се събра около Елън и робота с виното. Дейвид Браун се извини на присъствуващите и се отправи навън по дългия коридор, към задната част на къщата, където се намираха спалните помещения. Франческа го последва.
— Извинявай, Дейвид — спря го русокосата журналистка. Той се обърна, а в очите му се четеше явно нетърпение. — Не си забравил, че имаме още малко работа, нали? Обещах да се обадя на „Шмид и Хагенест“ за пътуването ми до Европа. Те са много загрижени за проекта.
— Не, не съм забравил — отвърна той. — Само исках да видя дали приятелят ти Реджи е приключил с интервюто на децата ми. — Той сподави въздишката си. — Има моменти, когато бих желал да съм съвсем неизвестен.
Франческа се приближи плътно до него: