— Не ти вярвам дори за секунда — очите й бяха втренчени в неговите. — Просто днес си изнервен, защото не можеш да контролираш това, което жена ти и децата говорят пред мен и Реджи. А за теб нищо не е по-важно, отколкото контролът.
Доктор Браун отвори уста да отговори, но бе прекъснат от детски писък: „Мамоооо!“, който долетя от дъното на коридора и най-вероятно от някоя от спалните, намиращи се там. Само след миг покрай Дейвид и Франческа профуча едно момченце, пет или шестгодишно и се хвърли към майка си, излязла в антрето пред вратата на дневната. Малко вино се изплиска от чашата й, когато детето се блъсна в нея и тя несъзнателно го близна от ръката си, докато галеше сина си по главата, за да го успокои.
— Какво става, Жустин? — наведе се мисис Браун към него.
— Тоя черният… той ми счупи кучето — отвърна Жустин, хлипайки. — Той… той го ритна по дупето и сега не мога да го пусна, вече…
Момченцето се обърна и посочи с ръка към дъното на коридора. Оттам се задаваха Реджи Уилсън и едно по-голямо момиче, стройно, високо и с твърде сериозно за годините си лице.
— Татко — обърна се момичето към Дейвид Браун, а очите му сякаш търсеха помощ, — ние си говорехме с мистър Уилсън за моята колекция от пеперуди и тогава дойде онова отвратително куче-робот и го ухапа по крака. А преди това дори се изпишка върху него. Жустин го е програмирал да прави само бели…
— Лъжла! — прекъсна я момчето с крясък. — Тя не обича Уоли. Тя го мрази!
Елън Браун бе положила едната си ръка върху раменете на почти изпадналия си в истерия син, а с другата стискаше здраво столчето на чашата. Случката щеше да я разстрои, дори да не бе забелязала неодобрителния поглед на съпруга си, отправен към нея. Глътна наведнъж остатъка от виното и остави чашата на близката лавица:
— Чакай, чакай, Жустин — озърна се объркано тя към другите. — Първо се успокой и кажи на мама какво се е случило.
— Аз не го харесвам тоя черния човек… Той ме мрази. Уоли разбра и затова го ухапа. Уоли ме пази.
Анжела, момичето, се развълнува:
— Бях сигурна, че ще стане така. Докато си говорехме с мистър Уилсън, Жустин непрекъснато влизаше в стаята ми и ни прекъсваше, показваше на мистър Уилсън игрите си, куклите, трофеите и даже дрехите си. Наложи се мистър Уилсън да го смъмри. И веднага след това Уоли нахълта вътре и мистър Уилсън трябваше да се защитава.
— Тя е лъжкиня, мамо. Страшна лъжкиня, кажи й да спре…
— Елън! — сърдитият глас на доктор Браун се извиси над врявата и я пресече като с нож: — Изведи го… изведи го оттук! — посочи той момчето. След това се обърна към дъщеря си, докато жена му мъкнеше хлипащото дете към дневната. — Анжела! — извърна се към момичето, яростта му бе истинска и неприкрита: — Мисля, че те предупредих днес да не се биеш с Жустин. При никакви обстоятелства. Така ли беше?
Думите на баща й я шибнаха като камшик. Момичето се разтрепера и очите му се напълниха със сълзи. То се опита да каже нещо, но Реджи Уилсън застана между двамата:
— Извинете, доктор Браун — опита се той да се застъпи за малката, — Анжела наистина не е направила нищо. Това, което казва, е истина. Тя…
— Виж какво, Уилсън — остро го сряза Дейвид Браун. — Ако нямаш нищо против, нека аз да се оправям с моето семейство. — Млъкна за момент, за да мине гневът му. — Много съжалявам за този неприятен случай — гласът вече бе по-мек, — но мисля, че всичко ще се оправи само за няколко минути. — Погледът, който отправи към дъщеря си, бе хладен и дори груб. — Анжела, отивай си в стаята. С теб ще поговорим после. Кажи на майка си, че искам да те доведе при мен преди вечеря. Хайде.
Франческа Сабатини проследи с неприкрит интерес развоя на събитията. Забеляза яростта на Дейвид Браун и смачканото самочувствие на Елън. „Нещата са много по-добре, отколкото се надявах. Той ще бъде много лесен.“
Лъскавият сребрист влак прекосяваше северен Тексас с двеста и петдесет километра в час. Само след няколко минути светлините на Далаския транспортен комплекс се показаха на хоризонта. ДТК се разпростираше на огромна площ — почти двайсет и пет квадратни километра. Част от него бе летище, друга — гара, а имаше и малко градче. Конструиран в началото на 2185 година с двойната цел да служи като транспортен възел за далечни полети и да осъществява лесното прехвърляне на пътниците към високоскоростната влакова мрежа, той се беше разраснал, както и всички останали световни транспортни центрове, в едно миниатюрно общество. Около хиляда души, повече от които работеха в ДТК и смятаха, че животът е по-приятен, ако не се налага всеки ден да пътуваш с карта, обитаваха сградата с апартаменти, образуваща полукръг около търговския център, на юг от Главния терминал. В самия терминал се намираха четирите основни хотела, седемнайсет ресторанта и около стотина различни магазина, включително и бутик от голямата модна верига „Донатели“.