— По това време бях на деветнайсет — продължи младият мъж, седнал срещу Франческа, — но трябва да кажа, че възпитанието ми беше много пуританско. За десетте седмици, докато гледах вашите серии по телевизията, научих повече за любовта и секса, отколкото през целия си предишен живот. Просто исках да ви благодаря за тая програма.
Франческа прие комплимента с финес — бе свикнала да я познават на обществени места. Когато влакът спря и слезе на перона, тя отново се усмихна на младия мъж и неговата приятелка. Реджи Уилсън предложи да носи камерата и другите неща, докато вървяха покрай подвижната пътека, която щеше да ги отведе до хотела.
— Това не те ли притеснява понякога? — обърна се към нея Реджи.
— Кое точно? — изненадано премигна Франческа.
— Ами цялото това внимание, когато си навън? — добави той.
— Не — усмихна се момичето. — Разбира се, не.
„Какъв мъж! Дори и след шест месеца, прекарани с мен, не успява да ме разбере — помисли си Франческа. — Може би е толкова зает със собствената си личност, та не успява дори да си помисли за момент, че някои жени са амбициозни колкото мъжете.“
— Спомням си, че телевизионните ти серии бяха популярни — продължи Реджи — още преди да се срещнем. Но никога не съм си представял, че човек няма да може да отиде с теб на ресторант или където и да е, без да се натъкне на някой твой почитател.
Реджи не спря да бъбри, докато пътеката заобиколи гарата и плавно зави към търговския център. Близо до нея, от единия край на големия магазин, се беше струпала някаква тълпа. Минаха покрай входа на театър. Отгоре пишеше, че вътре дават „При всякакво време“ от американския драматург Линзи Олсен.
— Гледала ли си тая пиеса? — небрежно се обърна Реджи към спътничката си. — Гледах филма преди пет години, още когато излезе за пръв път — продължи той, без дори да изчака отговора й. — Хелън Коудил и Джеръми Темпъл. Беше страхотна като по-млада. Това е някаква странна история за двама души, на които им се налага да живеят в хотелска стая в Чикаго по време на снежна буря. И двамата са женени. Влюбват се един в друг, докато си говорят за това, как са пропаднали надеждите им. Както ти казах, особена история.
Франческа изобщо не го слушаше. Един младеж, който й напомни за братовчед й Роберто, се бе качил в купето пред тях, на първата спирка при търговския център. Беше мургав, с черна коса и фини черти на лицето. „Колко ли отдавна не съм виждала Роберто — почуди се тя. — Може би вече има три години. Последният път се срещнахме в Позитано заедно с жена му Мария.“ Франческа въздъхна и си припомни за минало, отдавна минало време. Видя се като малко момиче, което тича по улиците на Орвието. Беше на десет години — все още невинна и чиста. Роберто наближаваше четиринайсет. Играеха с футболна топка на площада пред катедралата. Той беше толкова прям, толкова нежен. Роберто беше единственият приятен спомен от детството й.
Спряха пред хотела. Реджи я погледна съсредоточено. Франческа интуитивно отгатна, че той току-що й бе задал някакъв въпрос.
— Е? Какво ще кажеш? — Реджи й помогна да се качи по стълбите.
— Съжалявам, скъпи — усмихна се тя. — Отново се бях отнесла. Та какво каза?
— Не бях разбрал, че съм ти скучен — отвърна Реджи без никакво чувство за хумор. След това съвсем сериозно се обърна към нея, за да се увери, че този път го слуша: — Къде предпочиташ да вечеряме? Стесних възможностите до две: китайска или френска кухня?
Мисълта, точно в този момент да отиде на вечеря с Реджи, съвсем не я очарова.
— Много съм изморена — сви устни тя. — Предпочитам да хапна в стаята и после малко да поработя. — Можеше да се обзаложи за обидената физиономия, която се появи на лицето му, още преди да беше отговорила. Надигна се и леко го целунало устните. — Можеш да наминеш при мен за едно питие преди лягане, някъде към десет.
Първата й работа, след като влезе в стаята си, беше да включи компютърния си терминал и да провери кой се е обаждал. Имаше четири позвънявания. На екрана се изписаха имената на хората, които я бяха търсили, времето на повикването, продължителността и нивото на спешност. Системата за ниво на спешност (СНС) бе новост на Международната комуникационна корпорация (МКК), една от трите оцелели съобщителни компании, които в крайна сметка процъфтяваха отново след общата стабилизация през средата на века. Потребителят на СНС вкарваше дневното си разписание рано сутрин в компютъра и определяше кои са приоритетните съобщения, които могат да прекъсват другите. Франческа бе избрала да приема като Приоритет 1 (най-високо ниво спешност) бележките от терминала на Дейвид Браун; заснемането на Дейвид и семейството му трябваше да бъде привършено за един ден — така тя искаше да сведе до минимум възможността за забавяне или прекъсване.