— Има ли ранени? — направо запита той човека във флаера, електроинженера Ричард Уейкфилд.
— Янош си е контузил рамото доста сериозно, явно при катапултирането. Но току-що ми се обади Никол по радиостанцията, че няма нищо счупено нито пукнато, само много натъртвания.
Генерал Борзов скочи на предната седалка на флаера до Уейкфилд, който седеше пред пулта за управление. Русокосата жена — видеожурналистката Франческа Сабатини, спря да снима, свали камерата от рамото си и отвори задната врата. Борзов нетърпеливо махна с ръка към нея:
— Върви да видиш какво става с Жарден и Табори — посочи той през полето. — Уилсън сигурно вече е пристигнал там.
Флаерът с Борзов и Уейкфилд се отправи в противоположна посока. Изминаха около четиристотин метра, преди да спрат до Дейвид Браун — около петдесетгодишен слаб мъж, облечен в нова пилотска униформа. Той тъкмо бе сгънал парашута си и в момента се опитваше да го натъпче в раницата. Генерал Борзов скочи от стъпалото в движение и доближи американския учен.
— Добре ли сте, доктор Браун? — огледа го генералът, явно нетърпелив, без да спазва условностите на добрия тон.
Браун кимна, но не отговори.
— В такъв случай — продължи генерал Борзов със сдържан глас — вероятно бихте могли да ми отговорите на въпроса какво сте мислили, когато сте наредили на Яманака да премине на ръчно управление? Струва ми се, че е по-добре да обсъдим нещата тук, когато няма други членове на екипажа.
Доктор Дейвид Браун продължи да мълчи.
— Не видяхте ли предупредителните сигнали? — след кратка пауза отново заговори Борзов. — Дори за момент не ви ли мина през ума, че безопасността на другите космонавти може да бъде застрашена от маневрата?
Браун най-накрая погледна Борзов с намръщено лице. Когато заговори, речта му бе накъсана и нервна, явно опитвайки се да прикрие емоциите, които го вълнуваха:
— Изглеждаше съвсем разумно да преместим хеликоптера по-близо до целта. Имаше още малко разстояние и това беше единственият начин, по който можеше да хванем биота. Целта на експедицията ни, в крайна сметка е да донесем вкъщи…
— Не ми обяснявайте на мен каква е целта на експедицията — прекъсна го енергично Борзов. — Запомнете, че аз самият съм изготвил стратегията. А освен това ще ви напомня, че задача номер едно, при всякакви обстоятелства, е безопасността на екипажа. Особено по време на тия тренировъчни операции… Трябва да ви кажа, че съм абсолютно изненадан от тия безумни фокуси, които се опитвате да изпълнявате. Хеликоптерът е повреден, Табори има наранявания и само късмет е, че няма никой убит.
Дейвид Браун повече не слушаше генерал Борзов. Беше се обърнал, за да донатъпче парашута си в прозрачната раница. От начина, по който държеше раменете си и яростта, с която натискаше бялата материя, лесно можеше да се разбере, че е бесен.
Борзов се завърна при флаера. Поседя замислен няколко секунди и след това се провикна през стъклото, предлагайки на доктор Браун да го откара до базата. Американецът безмълвно поклати глава, метна раницата на гръб и се отправи към мястото, където се намираха хеликоптерът и сградата.
3.
Заседание на екипажа
Янош Табори седеше на обикновен стол, изнесен пред съвещателната зала на тренажорния корпус. Над главата му бяха надвиснали цяла дузина малки, но доста мощни портативни прожектори.
— Разстоянието от хеликоптера до биотичния модел бе точно на границата на възможностите за механичната ръка — обясняваше той, обърнат към малката камера, която Франческа Сабатини държеше в ръка. — На два пъти се опитах да го прихвана, но не успях. В този момент доктор Браун реши въртолета да премине на ръчно управление и да се доближим още по-плътно до стената. Точно тогава духна вятър…
Вратата на залата се отвори и отвътре надникна добродушно и засмяно червендалесто лице:
— Хайде, хайде, откога те чакаме — сърдечно го подкани генерал О’Туул. — Мисля, че Борзов започва вече да потропва с крак.
Франческа изключи светлините и прибра малката камера в един от джобовете на летателния си костюм:
— Е, унгарски хусарю! — засмя се тя. — По-добре засега да приключваме. Знаеш, че нашите вождове много мразят да чакат. — Приближи до дребния мъж, прегърна го приятелски и леко потупа бинтованото му рамо: — Наистина се радваме, че си добре.
Един приятен чернокож мъж, някъде към четиридесетте, бе стоял съвсем наблизо по време на цялото интервю, но извън обсега на камерата, и усърдно записваше нещо върху малка плоска клавиатура във формата на квадрат със страна не повече от трийсетина сантиметра. Той влезе в залата след Франческа и Янош.