— Ще ми се тази седмица да натракам една статия за новите тенденции при телеоперациите с ръката и ръкавицата — пошепна Реджи Уилсън на Табори, докато сядаха на местата си. — Знаеш ли, че имам тълпи от читатели, които са абсолютно полудели по всичките тия технически дивотии?
— Много се радвам, че вие тримата успяхте да се присъедините към нас — саркастичният глас на Борзов мощно избуча в съвещателната зала. — Вече започнах да си мисля, че събиранията на екипажа са се превърнали в неприятно задължение за всички ви. Предполагам, че пречат на доста по-важните задачи да пускате съобщения в медиите за нашите несполуки или пък да пишете задълбочени научни статии. — Той посочи с пръст Реджи Уилсън, чието вездесъщо плоско компютърче бе поставено на масата пред него: — Уилсън, независимо дали сте съгласен или не, първото ви задължение е да бъдете член на този екипаж, а чак след това журналист. Може ли поне веднъж да приберете тая проклетия и да слушате? Трябва да ви съобщя няколко неща и не искам никой да ги записва.
Уилсън прибра компютъра в куфарчето си. Борзов стана и започна да говори, крачейки из стаята. Масата в съвещателната зала на екипажа представляваше издължен овал, като в най-широката си част достигаше два метра. Около нея имаше дванайсет места, всяко снабдено с компютър и монитор, деликатно вкарани под повърхността. Когато не се използваха, те бяха скрити с лъскави капаци, точно от същата материя, от която бе направена и масата — умела имитация на дърво. Както винаги, така и сега, другите двама военни от екипажа на експедицията, европейският адмирал Ото Хайлман (героят от Съвета за правителствена намеса по време на кризата в Каракас) и генералът от Американските военновъздушни сили Райън О’Туул, бяха заели столовете от двете страни на Борзов в единия край на масата. Останалите девет члена от екипажа на експедиция „Нютон“ никога не сядаха на едно и също място, нещо, което изкарваше от равновесие болезнено привързания към дисциплината адмирал Хайлман, също и неговия командир Борзов, но не чак до такава степен.
Понякога „непрофесионалистите“ от екипажа се скупчваха на срещуположния край на масата и оставяха „космическите кадети“ — име, под което бяха известни възпитаниците на Космическата академия — да образуват буферна зона в средата. След почти цяла година непрекъснато внимание от страна на медиите към дванайсетте души от програмата „Нютон“, публиката бе класифицирала три подгрупи: непрофесионалистите — двама учени и двама журналисти; военната тройка; и петимата космонавти, на които щеше да се наложи да извършат по-голямата част от специфичната работа по време на експедицията.
В този ден обаче двете цивилни групи се бяха размесили. Японският интердисциплинарен учен Шигеру Такагиши, изключително популярен като най-добрия специалист в света по първата експедиция към Рама преди седемдесет години (а също така автор и на Атлас на Рама, задължително четиво за всички членове на екипажа), седеше в средата на овала между руската пилотка Ирина Тургенева и английския космонавт, електроинженера Ричард Уейкфилд. Точно срещу тях се намираха: биоложката Никол дьо Жарден, подобна на скулптура от тъмен бронз, която имаше смесен френско-африкански произход; почти механизираният японски пилот Яманака и очарователната синьора Сабатини. Последните три места в „южния край“ на овала гледаха към големите карти и диаграми на Рама, разположени на срещуположната стена, и бяха заети от тъмнокожия американски журналист Уилсън, бъбривия Табори (съветски космонавт от Будапеща) и доктор Дейвид Браун. Браун изглеждаше много сериозен и делови; още в началото на разговора пред него стоеше разпръсната купчина листа.
— За мен е съвсем неразбираемо — говореше Борзов, докато крачеше решително из стаята — как някой от вас може да забрави дори и само за момент, че е бил избран да участва в нещо, което може да се окаже най-важната мисия в историята на човечеството? Но наблюдавайки този последен етап от подготовката при симулирани условия, трябва да ви призная, че започвам да имам сериозни съмнения спрямо някои хора. — Той направи още няколко крачки, този път безмълвно, и продължи: — Има такива, които вярват, че новият Рама ще бъде копие на своя предшественик и все така безразличен и високомерен към всякакви дребни същества, дошли да го оглеждат. Признавам, почти сигурни са същият размер и конфигурация, според радарните данни, които продължаваме да получаваме през последните три години. Но дори и да се окаже още един мъртъв кораб, построен от извънземни, изчезнали преди хиляди години, тази мисия пак ще си остане най-важното нещо за нас, поне докато сме живи. Ето защо ми се струва, че всеки един трябва да даде това, на което е способен.