Но в крайна сметка, истинското положение беше далеч по-жестоко. Съвсем малък процент от транзакциите се осъществяваха поради съпротивата на компютрите, тъй като обемът от информация във всички посоки се оказа многократно по-голям от някога прогнозирания. Казано на компютърен език — цялата световна финансова система бе „зациклила“. Милиарди и милиарди информационни блокове от по-ниско приоритетно ниво бяха „отлагани“ за по-късно от компютърната мрежа, докато задачите с по-високо ниво се обслужваха с предимство.
Резултатът от цялото това задържане на информация беше, че в повечето случаи в индивидуалните електронни банкови сметки с часове или дори с дни не се вписваше кредитът, за да покрие нарастващите липси на фондовата борса. В момента, в който частните притежатели на банкови сметки разбраха какво става, те се втурнаха презглава да харчат това, което показваха техните извадки от банките, преди компютрите да завършат транзакциите. Докато дойде време правителствата и финансовите институти напълно да разберат какво именно се случва и да решат да се намесят за овладяване на положението, се оказа, че вече е твърде късно. Системата беше преживяла фатална криза. За да се възстанови, бе необходимо да се пресее и изхвърли целият боклук, след това отново да се вкарат резервните файлове, съдържащи запис на цялата начална информация, съхранявани в сто и няколко, пръснати по целия свят, компютърни центъра.
За около три седмици цялата електронна финансова система, която управляваше всички парични транзакции, бе недостъпна. Никой не знаеше колко пари има всъщност. Тъй като много отдавна банкнотите бяха почти излезли от употреба, то само ексцентрици или колекционери притежаваха достатъчно пари в брой, за да си пазаруват в бакалниците. Хората се върнаха към натуралната размяна, за да задоволят насъщните си нужди. Заеми в натура, на базата на приятелства и лични познанства, помогнаха на мнозина временно да преживеят. Но това бе едва началото. Всеки път, когато международното ръководство на световната финансова система обявяваше, че се опитва да „влезе по линията“ и молеше обикновените граждани да не включват личните си терминали, „освен при извънредни случаи“, точно тогава се получаваше тъкмо обратното: запитванията задръстваха системата, а компютрите отново излизаха извън строя.
Трябваше да минат само още две седмици, докато световните учени открият причината за допълнителната яркост на Халеевата комета при тогавашната й поява. Но четири месеца бяха необходими, за да могат хората отново да разчитат на сигурна информация от ГМС. Цената, която човечеството плати за този хаос, бе неизмерима. В момента, в който електронната икономическа дейност се възстанови, светът бе изпаднал в дълбока финансова рецесия, която щеше да достигне дъното си чак дванайсет години по-късно. И нови петдесет години трябваше да изминат преди брутният световен продукт да достигне нивото отпреди „Катастрофата през 2134 година“.
5.
След катастрофата
Съществува мълчаливо съгласие, че Големият хаос дълбоко промени човешката цивилизация във всяко едно отношение. Нямаше част на обществото, която да остане незасегната. Катализаторите за бързата катастрофа на съществуващата институционална структура бяха провалянето на пазара и последвалата гибел на глобалната финансова система, но въпреки това тези събития сами по себе си не бяха достатъчни да определят хода на световната история в един период на безпрецедентна депресия. Това, което последва големия срив, би могло да се опише като комедия от грешки, ако не бяха загинали толкова много хора в резултат на некадърно прогнозиране. В самото начало невежи политически лидери отричаха или пренебрегваха съществуващите икономически проблеми, след това пък се впуснаха в трескава активност и предприеха серии несъгласувани една с друга мерки, които още повече объркаха и задълбочиха ситуацията. В крайна сметка, те вдигнаха ръце от отчаяние, когато видяха, че световната криза се задълбочава и разширява. Всички опити да се координират международните решения бяха обречени на провал от нарастващата нужда всяка суверенна нация да се придържа към собствената си конституция.
От сегашна гледна точка става пределно ясно, че интернационализирането на света, което се развиваше през двайсет и първи век, притежаваше един доста сериозен недостатък. Въпреки че много дейности: комуникации, търговия, транспорт (включително космическия), регулиране на парите, миротворството, размяната на информацията и защитата на околната среда — споменаваме само най-главните — бяха станали наистина международни (а даже и интерпланетарни, ако прибавим космическите колонии), повечето от многостранните договори, които институционализираха тези отношения, съдържаха клаузи, които позволяваха всяка отделна държава едностранно да прекъсва споразумението, позовавайки се на един относително кратък текст, ако общата политика „повече не обслужва интересите“ на въпросната държава. С една дума, всяка страна, която участваше в международния съвет, имаше правото едностранно да прекъсне участието си в него, когато не беше съгласна с действията на общността.