владетелят, но не можа Короните си да опази
и те затропаха с елмази
по пода. Пъргаво подскочи
след тях по каменните плочи владетелят да си ги вземе,
но нямаше за всички време. Ангад замахна и запрати
от Равъновите палати към Рама няколко от тях.
В маймуните събуди страх: „О, господ сипе ни отгоре
по пладне град от метеори! Или пък Равън запотири
към нас безмилостни секири!“ Усмихнат Рама отговори:
„Не са туй нито метеори и нито брадви от небето,
и нито Раху, нито Кету, а Равъновите корони
вихрушка сякаш ги подгони от собствения му палат.
Това е дело на Ангад.“
Доха
Синът на Вятъра събра ги бърже
и сложи ги на Рама пред нозете. Маймуните засенчват поглед с лапи —
че като ярко слънце всяка свети.
Десетоглавият оттатък с ярост
крещи: „Ракшаси, тичайте веднага,
проклетата маймуна заловете
и здраво дръжте я да не избяга!
Чопай
Напред, о воини герои!
Гонете враговете мои! Да рухнат смазани под ваште
оръжия! Маймуни яжте и мечки яжте до насита!
Носете слава страховита на своя цар. Да изметеме
омразното маймунско семе!
Пленете живи тия двама
отшелници Лакшман и Рама!“ Ангад възпламна в гняв голям:
„О Равън, как не те е срам, когато виждаш мойта мощ,
да думаш думи, дето грош им е цената, людоеде?
Какво бълнуваш за победи и дрънкаш призиви за поход,
женкарино, разплут от похот. Крадецо на жени, над теб
кръжи смъртта, а ти свиреп зовеш я да побърза май
на твойта реч да тури край, та да не думаш с ум помътен,
че Рама бил човек и смъртен. Кажи ми, как при таз грамадна
лъжа езикът ти не падна? Но нищо, в битката нали,
когато се потърколи главата ти и се затътри,
езикът ти ще бъде вътре.
Соратха
Тоз, който Бали някога прониза
с една стрела, нима е смъртен слаб?
Ти с двадесет очи си, но излиза,
че с двайсетте напълно бил си сляп.
За твойта кръв стрелите му са жадни
и жив оставям те заради тях. Додето понесат се безпощадни
към теб, злодейо, трепери от страх!
Чопай
И не по милост на съдбата
оставям твоята зъбата муцуна читава и здрава,
а Рама не ми разрешава да хласна теб, о твар презряна,
и острова ти в океана.
Прилича Ланка на смокиня
узряла, плаваща сред синя вода под синкав небосвод.
А ти си червей в тоя плод. Маймуна съм непридирчива:
смокинята, макар червива, изял бих, царю, без забава,
но нямам заповед такава.“ Засмя се Равън: „Ей, гадино,
къде научи толкоз фино да лъжеш? Помня, че баща ти
лъжи такива опашати не знаеше. А ти откак
пресели се при моя враг, превърнал си се на дрънкало.“
Ангад отвърна: „Да, изцяло си прав, че само думи плещя,
вместо езика ти да вклещя във лапи и да го откъсна.“
Отново с крак земята блъсна Ангад и викна горд и строг:
„Предлагам ти такъв облог: войската връща се обратно
и Рама губи безвъзвратно пленената от тебе Сита,
ако човек от твойта свита крака ми може да отмести.“
И викна Равън: „Я излезте, герои мои, та хванете
не за ногата — за нозете нахалницата опашата
и я хласнете о земята!“
Синът му Индраджит и други,
придворни с име и заслуги, се втурват с радост към Ангад.
Унило връщат се назад. Напразно мишците си гръдни
напряга всеки да помръдне побития маймунски крак.
Отиват си, пристигат пак — напразно, както слаби люде
не могат своите заблуди изтръгна никога от корен,
а все им служат с дух покорен.
Доха
Стопи се бързо вражеската гордост — кракът на напъна им не поддаде.
Така и праведникът не отстъпва
от своя път пред никакви прегради.
Чопай
Смутени от Ангадовата сила,
съветниците седнаха с унила въздишка. Равън се изправи
самин и двайсетте корави ръце протегна към Ангад
крака му да свлече назад.
Ангад му каза: „Слушай, клети,
макар че падаш ми в нозете, спасение за тебе няма —
падни в нозете, но на Рама!“
Изгуби силата си Равън,
назад се върна обезславен и хубостта му избледня
като луната през деня. Глава навел, на трона седна,
похарчил сякаш и последна жълтица вече от хазната,
доскоро толкова богата.
Душа е Рама на всемира,
затуй врагът му не намира покой и мир, додето диша,
а инак вкусва милост висша.
По знак на неговите вежди
звезди рушат се и надежди или се раждат други нови,
за гибел и живот готови.
Той камъка в трева превръща
и после в камък тая съща трева. Затуй и враговете
безсилни бяха пред нозете на пратеника му Ангад.
Ангад на мъдрост бе богат,
но него не послуша Равън,