че даже своята ръка човек не вижда. Взе да бяга
войската, сплашена от мага,
ревейки: „Иде гибелта ни.
Ще бъдем в тъмното изклани.“
Погледна Рама с присмех мага,
а своите с усмивка блага. С една стрела му развали
магията. Така в мъгли
Се вбиват слънчеви лъчи
в зори и после не ЛИЧИ от тях дори нищожна сянка.
Войската тръгна пак към Ланка.
Доха
Лакшман в ръката с лък, пламтящ от ярост,
помоли се и Рама разреши му начело на войската да застане,
и хукна той напред неудържимо.
Чопай
Очите му — кървящи рани,
ръцете — цели великани, а тялото му — Хималая,
но алена. И от оная страна задават се отбрани
войници, всички с боздугани, с дървета, с нокти и скали.
Крещят: „Ура! Сечи! Коли!“ Маймуните крещят: „Ура
за Рама!“ Всяка си избра противник, равен ней по сила,
и втурна се напред, решила каквото е решил врагът:
победа пълна тоя път! Свистят юмруци, лакти, лапи
и челюст друга челюст хапе. Маймуните не жалят бърни.
Назад не може да ги върне отчаяният вражи напън,
а над противника изхапан се носи вик: „Удри! Ръгни!
Ръчищата му изтръгни!“ И страшно тоя зов гърми
навред из деветте земи. Насам-нататък страховити
тела се носят без главите. От ужас и възторг обзети,
отгоре гледат боговете.
Доха
Гореща кръв изпълва всички ями,
над нея пръст и прах се наслоява,
застивайки в кора, тъй както пепел
от трупове по жертвена жарава.
Чопай
Тела, от мечове раздрани,
приличаха с червени рани на цветовете от калина —
свесла по десет, по стотина. Лакшман и Меганад във дива
борба се вкопчват. Не надвива обаче никой — с равна сила
природата ги е дарила.
Опита Меганад с измама —
при демоните честност няма, — но скоро го разкри Лакшман
и от омраза обладан, разби му бойната двуколка
с коларя, та дори от болка не смогна оня да изстене.
Под смъртоносното свистене на ударите Меганад
си мислеше: „От тоя свят отивам си.“ И свойта пика
запрати с ярост най-велика и със надеждица последна.
Заби се пиката, заседна в Лакшмановата гръд прекрасна.
Съзнанието му погасна.
Синът на Вятъра — грамадна
скала — сега безсилен падна.
Безстрашни, хукнаха накуп
врази към неговия труп.
Доха
Решиха да го вдигнат, но напразно — Лакшман е Шеша, змията-крепител
на цялата земя. Назад засрамен
се върна всеки, който бе опитал.
Чопай
Бог Шива каза на Парвати:
„Не може никой да изпрати в света на мъртвите тогова,
чиято ярост е сурова и щом от нещо се разпали,
сама разпалва, без да жали, с пожари пъклени земята
и всички четирнайсет свята. И над промяна, над покой
безпрекословно властва той. Слугуват му човек и бог.
На всичко смисъла дълбок могъл би този да отгатне,
когото Рама с благодатни прозрения ще надари.“
Денят угасна. Свечери. Войската върна се назад
и собствения си отряд започна всеки да оглежда —
един загрижен, друг с надежда.
ПЕСЕН ОСМА
Рама оплаква брата си.
Хануман след дълги премеждия донася лековито биле.
Чопай
Великият и вездесъщ
владетел на всемира, мъж, но въплъщение на Брама,
попита: „А защо го няма Лакшман? О брате мой, къде си?“
Тогава Хануман донесе трупа му. Рама зарида,
сразен от грозната беда. И Джамбаван бе съкрушен,
но каза: „Лекарят Сушен живее в Ланка. Той ще може
Лакшман дори от смъртно ложе да вдигне.“ Хануман веднага
смалява образа си, бяга и ей го с лекаря се връща
и даже с лекарската къща.
Доха
Сушен в нозете-лотоси на Рама
смирено своята глава склонил е
и казва името на планината,
където расне лековито биле,
Синът на Вятъра полита
да дири билка лековита,
положил на душата в храма —
нозете-лотоси на Рама. Но лекарят бе наблюдаван:
за билката научи Равън, и при магьосника Калнеми
изтича, докато е време. Калнеми тъжно го изчака
да каже всичко и заплака, с юмруци удряйки глава:
„Узнай, владетелю, това; не може никой да попречи
на Хануман. Подпали вече веднаж държавата ни той
пред твоите очи. Не стой бездеен, а се покори
на Рама, та към дни добри съдбата си върни изцяло.
На Рама мургавото тяло в душата ти да е светиня.
Прилича то на роза синя и радва хорските очи.
От гордостта се отречи, и светъл разум да прокуди
нощта на твоите заблуди. Тоз, който времето поглъща,
чиято власт е вездесъща, не може да го покори
врагът му и насън дори.“