когато почне за победа на боговете да се моли
и жертви в тяхна чест да коли. Но Вибхишан разбра от свои
доверени лица какво е намислил Меганад. Отиде
веднага с Рама да се види и каза: „Царю мой, недей
оставя тоя чародей и маг проклет да принесе
на боговете жертва. Инак все отвъд града ще си стоим,
че може и непобедим след кладата да стане магът.“
Повика Рама да помагат Ангад, Лакшман и най-добрите
бойци. „Чеда, ще разрушите олтара му — да не остане
и помен. Брате мой, Лакшмане, убий магьосника във бой,
че виждам как изплаши той
безсмъртните, та ме гнети
това. Затуй убий го ти. Дружината ви да отива,
А вие, Вибхишан, Сугрива и царят мечи, ще стоите
в готовност бойна при войските!“ След братовия си съвет
Лакшман изправи се напет, колчана гордо пооправи
с ръце, от битката корави, и във гърдите си поел
от Рама сила, двойно смел, закле се той със глас дълбок,
тъй както тътне на възбог гръмовен облак в лятно пладне:
„Ако ли днес убит не падне под мене Меганад, то няма
да се наричам аз слуга на Рама. Дори да му помага Шива
и още други сто такива, не може нищо да ме спре —
кълна се в Рама: ще умре!“
Доха
В нозете-лотоси на Рама падна
Лакшман и с Нал и Нил пое на път,
с Маянд, с Ангад, с могъщия Ришабха и с Хануман — на Вятъра Синът.
Чопай
Пристигайки при пещерата,
видяха Меганад да мята връз жертвената клада бивол.
Нахвърлиха се с гняв небивал маймуните да спрат обряда —
гасят му жертвената клада и бивола му къс по къс
пилеят те околовръст. Но пак не мърда Меганад,
вглъбен в свещения обряд.
Едни го дърпат за косата,
а други ритат го. Местата разменят си преуморени.
Накрая ето — разярен е синът на Равън. Скача с вила
тризъба. Дивата му сила избива в рев. Синът на Бали
и Хануман са се задали насреща му и той в гръдта им
забива с удар неспасяем тризъбеца. Цели ребрата
Лакшманови, обаче брата на Рама много бързо стреля —
тризъбеца на две разделя. Синът на Вятъра тогава
с Ангад отново се възправя, отдире удря го в засада.
Но виждат — Меганад не пада. Отстъпва двойката смутена.
Самата смърт превъплътена във образа на Меганад,
ревяща, гони ги отзад. Бог Шива каза на Парвати:
„Лакшман стрела ужасна прати като светкавица в злодея,
но той сполучи преди нея да стане пак невидим.“ Скрива
лика си или прави крива гримаса, за да ги раздразни —
с магия взема форми разни и пак повежда битка с тях.
Маймуните обзема страх, че никой да срази не може
магьосника, противник божи. Лакшман ядоса се: „Злодея
с игрите свои ми додея, та няма вече да го жаля!“
За Рама — царя на Кошала — припомни си. Стрела в лъка си
положи. Веждите си свъси. И ето я стрелата впита
в сърцето на врага. Отлита с душата му на грешник стар
магьосническият му дар.
Доха
Извика смъртникът: „Лакшман“ и „Рама“.
Душата му тогава се въззе. Маймуните изрекоха над него:
„Простен! Блазе на майка му, блазе!“
Чопай
Синът на Вятъра положи
убития противник божи пред градските врати и ето
показаха се на небето безсмъртните — сияйнолици
на своите златни колесници, зарадвани, че е убит
противникът им страховит, посмял над тях да се погаври.
Гърмят божествени литаври, валят цветя и хор небесен
от ангели прославя с песен спасителя на божествата,
опората на трите свята и на всемира — Рама. „Слава!
Дарявал е и да дарява спасение и мир на всеки
во веки вечние навеки!“ Изпял възхвала, всеки бог
прибра се в райския чертог. Лакшман пред Рама коленичи.
Блажен, веднага долови, че умората от него чезне,
понеже той с очи любезни погледна го и с дивни длани
погали пресните му рани. Стрели стърчаха по Лакшман
и тялото му на колчан приличаше, ала когато
колчанът е от чисто злато.
ПЕСЕН ДВАНАЙСЕТА
Равън излиза на бойното поле. Уплаха сред маймуните.
Битка между Равън и Лакшман.
Чопай
При новината, че синът му
е мъртъв, всичко стана мътно пред двайсетте очи на Равън.
И както гордо бе изправен, в несвяст се свлече на земята.
А Мандодари пък, горката, застинала, дори не пада.
В гръдта се удря без пощада и сълзите й капят, капят,
но мъката й не разтапят. Смъртта на воина прочут
разтърси Ланка. Кипна смут. Развърза всеки свит език:
„Владетелят десетолик умее, братя, да ни води
към гибел само и несгоди!“
До ха
Премъдро Равън с мисли философски успокояваше жените клети:
„Светът е смъртен — думаше им царят — и всичко тленно е, та се смирете!“