да смажат тоя командир на демоните, цар на мрака.
С дървета носят се в атака, с балвани и със канари,
и с цели планини дори. Върху нападащото племе
стоварва Равън по-големи скали, буруни и морени.
Маймуни скачат разярени по тялото му и дерат
със нокти, докато врагът се мъчи да ги улови.
Помежду десетте глави сноват чевръсто Нал и Нил —
ударят чело, ритнат тил.
С ръце ги дири великанът,
ала не могат да ги хванат ръцете му — иди търси
сред лотосите две оси!
Но най-подир сполучи двете
да хване Равън за нозете.
Въртя ги дълго и ги хласна
върху земята с мощ ужасна, помислил, че ги е убил.
Наново скачат Нал и Нил, изхапват го добре и чак
тогава се спасяват с бяг.
Отново своите десет лъка
злодеят взе за страх и мъка
на святата войска. Лежат
убити много. И Синът на Вятъра е във несвяст.
Смрачава се от час на час. А демонът това и чака —
добива сили той от мрака. Водачът мечи щом видя,
че са изпаднали в беда маймуните, команда даде
на мечешките си отряди натам да тръгнат. И затътна
полето под тълпата плътна, предвождана от Джамбаван.
На нова битка призован, подскочи гневно людоедът.
Преди дори да се огледат, смъртта си найдоха безбройни
и най-отбрани мечи войни. Водачът гледа, че редеят
войските му и че злодеят където стъпи, всичко стапя.
Замахна сам към него с лапа.
Чанд
Сразен от Джамбаван, владетелят на Ланка под колесницата без дъх се повали.
Маймуни стискаше в двадесетте си шепи.
Тъй в лотоса остават през нощта пчели.
Отново Джамбаван го удря с мощна лапа, завръща се при господаря и ликува.
А кочияшът на злодея, скрит от мрака,
откарва Равън в Ланка, за да го лекува.
До х а
Маймуни, мечки сбират се при Рама —
какво за утре ще им нареди. И демоните окръжават Равън
с предчувствия за скорошни беди.
ПЕСЕН ШЕСТНАЙСЕТА
Триджата тълкува на Сита защо Равън не може да умре.
Чопай
Пленената царица Сита
отново тая нощ изпита уплаха. Вънка се стъми
и те останаха сами с пазителката й Триджата.
Говориха си за войната. И Сита слушаше унила
за демоническата сила, която връща всички снети
главища пак на раменете на демонския цар. „Кажи ми,
когато са непобедими ръцете, майко, на злодея,
защо ми трябва да живея? Сече му Рама без пощада
главите, ала той не пада. Това показва, че съдбата
преследва ни и още смята да ни отрупва с теглила,
като че малко беше зла. Създаде златния елен
с магия и от него ден до днес обрича ме на мъка
най-тежка за жена: разлъка от обичния й съпруг.
Съдбата следва ме и тук:
С отровната Стрела-раздяла
се цели в мене, зажумяла,
и кръв облива ми сърцето.
А похитителя ми, дето
за мъка ме остави жива,
закриля го всемилостива съдбата — да се бие с Рама,
така наказвайки ни двама.“ И още дълго Сита плака,
като си спомняше при всяка сълза за милата снага
на Рама. „Слушай ме сега,
царице — думаше Триджата,
ключарката на госпожата. — Могъл би Рама, воин славен,
да сложи лесно край на Равън,
забивайки стрела в гръдта му.
Едничко го възпира само —
че в тая гръд живее Сита —
ще рухне също тя убита.“
Чанд
„В сърцето Равъново обитава Сита,
а в нейното сърце съм аз. А в мойта гръд е цялата вселена. Тъй че, ако пратя
стрела в гръдта на Равън, всички ще умрат.“
„Така си мисли Рама и затуй не бърза
да умъртви владетеля ни засега“ —
разказваше Триджата, виждайки, че влива в сърцето Ситино и радост, и тъга.
Доха
„Затуй обезглавява го и дебне
да го промуши Рама в оня миг,
когато всичките глави на Равън паднат, а с тях и споменът за твоя лик.“
Чопай
Така пазачката добра
я утеши и се прибра. Остана Сита пак сама
със непрогледната тъма и своята разлъка и несгода.
Когато върху небосвода изплува пълната луна,
руга я Сита и кълна, че тая нощ е като юга
безкрайно дълга за съпруга, откъсната от дом и мъж.
Тогава трепна изведнъж на Сита лявата ръка
и лявото око. Така сама съдбата знак й прати
да чака радостни обрати в горчивата си участ. „Иде
да ме избави от обиди мъжът ми“ — мислеше си Сита,
от знака смела и честита.
ПЕСЕН СЕДЕМНАЙСЕТА
Край на двубоя между Рама и Равън. Мандодари оплаква мъжа си.
Чопай
Когато мина полунощ,
свести се Равън и със лош език се хвърли да ругае
коларя си: „Подлец, това е предателство. Защо откара