Сърцето нейно е пастирът —
безмълвно с него се разбират.
Съдината със течност блага
на огъня пастирът слага — но огън с пламъци смирени.
Полека млякото се пени.
Безстрастието го сварява.
Блаженството го изстудява с прохладен полъх. А подкваса
от твърдост прави го да втаса за биене — да стане гъсто.
Тогава удрят го чевръсто, додето най-отгоре бливне
пречисто масло в капки дивни, блестящи с бисерно-златисти
оттенъци като мънисти.
Доха
Във огъня на йогата го сипват,
където доизгаря гордостта. И охладено от ума, накрая
излиза маслото на мисълта.
Светилникът на знанието с него
догоре пълнят, след което той,
светилника, се слага нависоко
на свещника — душевния покой.
От трите състояния човешки:
забрава, бодрост, сън — това са те — и от четвъртото — другарство с бога —
фитил за тая лампа се плете.
Запалват я и в пламъците нейни
изгарят като нощни пеперуди
суетност, себелюбие и гордост
и всички други пърхащи заблуди.
Чопай
Тъмата бърже се разпада.
Сияе нашата лампада и ето — цялата вселена,
от блясъка й озарена, разкрива се тогаз пред нас.
Съзнанието казва: аз, да, аз съм всичко туй — всемира
безкраен, който не умира. Невежеството — мрак дълбок —
изчезва и се слива бог с душата на човека. Няма
различия: едно са Брама, светът и нашите души.
Не може да ги съкруши ни заблуждение, ни тлен.
Умът ни, вече просветлен, се връща в жилището свое —
в гърдите на човека то е —
стопява мрака му тогава
и възелът се разкопчава. Добиеш ли такава сила,
душата ти се е спасила и необвързана ще може
да се равни с душите божи. Но всичко туй за да не стане,
поставя пречки непрестанни и най-коварни Суетата
да съблазни душата свята и разума да изкуси.
Със дъх лампадата гаси. Но ако мъдър е мъжът,
не могат да го задържат сред пътя му богатства разни,
ни хитро слово ще го блазни: към тях той даже не поглежда.
Тогава цялата надежда възлагат на чувствеността,
защото знае се, че тя е входна порта към сърцето,
където слабо е резето. Стоят зад нея богове
и щом усетят да снове наблизо вятърът на секса,
отварят мигом — зер нащрек са вратата тъй, че с тръпки бурни
тайфунът вътре да се втурне. А чувственият вятър щом
в мъжа проникне като в дом, угасва разумът-лампада,
домът отново в мрак пропада. И примката, в душата свита,
не само че не се разплита, а по се стяга от това.
Самите наши божества са користни и сладострастни
и те желаят да угасне у нас искрицата от разум.
Затуй е нужно да опазим
светилника си, че едва ли
ще има кой да го запали, ако веднъж го изтървем
да ни погуби в мрак съвсем.
Доха
Тогава пак от мъки изтерзани,
ще се премятат нашите души и на магията на битието
оковите не могат разтроши.
Познанието трудно се постига,
с прегради заслоняват го отвред.
Не го оставят даже да дълбае
в душите бавно като короед.
Чопай
Познанието — туй е сабя,
но мъчно мога да я сграбя и развъртя в десница мъжка,
защото, братко, няма дръжка. Комуто отдаде се мечът,
не могат да му се изпречат ни бог, ни демон — все победи
ще жъне. Но премъдри веди, а и пурани казват, братко,
доколко туй се случва рядко. А вярата на всички дава
спасение. Дори тогава, когато те не са вървели
към него, а към грешни цели, погледнеш, че ги е спасила
накрая тя, макар насила. Водата без земя не може
ни в езеро да се уложи, ни да достигне до морето.
Така чрез вярата сърцето
покой намира и опора.
Достъпна е за всички хора, а знанието — за избрани.
Тъй както всяка твар се храни
и вътре огън преварява
храната, вярата такава приятна топлота разлива
в душата, за да е щастлива…
Из книга седма („Последна“)