Огледах едностепенния ключ, прикрепен към пластмасовата рамка до батериите. От лостчето му, което бе в хоризонтално положение, висеше найлонова корда. Изглежда някой извън обсега на полето бе дръпнал ключа на включено, използвайки кордата. Но би трябвало да виси от тавана, за да го дръпне в положение изключено по този начин.
— Разбирам защо не можахте да ни го препратите в Щаба на РАМО. Няма как дори да го докоснете. Пъхнеш ли си ръката или главата само за секунда, ще останат без приток на кръв поне за десетина минути.
— Точно така — каза Ордас.
— Струва ми се, че бихте могли да бръкнете с пръчка и да бутнете онзи ключ.
— Може би. Тъкмо това ще се опитаме. — Той махна на човека с въдицата. — В тази стая нямаше нищо достатъчно дълго, за да стигнем ключа. Трябваше да пратим…
— Почакайте малко. Има един проблем.
Той ме изгледа. Полицаят с въдицата също.
— Този ключ може да предизвиква самоунищожение. Синклер бе известен като потайно копеле. Или… полето да има значителна потенциална енергия. Току виж нещо гръмнало.
Ордас въздъхна.
— Трябва да рискуваме, Джил. Измерихме въртенето на ръчния му часовник. Един час за седем секунди. Отпечатъци от пръсти и обувки, следи от пране, телесни миризми, паднали мигли — всичко изчезва за часове от по седем секунди.
Той даде знак и като се приближи, полицаят започна да прави опити да закачи ключа с въдицата.
— Мисля, че вече никога няма да разберем кога точно е бил убит — заяви Ордас.
Върхът на въдицата описа няколко широки кръга, спря се под ключа и се допря до него. Притаих дъх. Въдицата се огъна. Ключът щракна нагоре и виолетовата светлина изведнъж изчезна. Валпредо протегна ръка към полето, предпазливо, като че ли въздухът би могъл да е нажежен. Нищо не се случи и той се отпусна.
Тогава Ордас започна да дава заповеди. Двама мъже с престилки очертаха с тебешир местата на мумията и ръжена. После прехвърлиха трупа върху носилка, пъхнаха ръжена в найлонов плик и го сложиха до мумията.
— Идентифицирахте ли го вече? — попитах аз.
— Мисля, че да — отговори Ордас. — Реймънд Синклер си имаше собствен автодоктор…
— Виж ти какво имал. Тези неща са скъпи.
— Така е. Реймънд Синклер бе богат човек. Притежаваше горните два етажа на тази сграда, както и покрива. Според записите на автодоктора му преди два месеца са му били присадени нови зародиши на зъби. — Ордас посочи към сухите устни със свита кожа на мумията, под които новите зъби тъкмо се бяха подали.
Правилно. Синклер беше.
Неговият мозък бе направил чудеса, а някой го бе сплескал с прът ковано желязо. Междузвездният двигател… онова сияещо заплетено устройство? Или той е бил още в главата му?
— Който и да го е извършил, ще трябва да го хванем — казах аз. — Непременно. Дори и така… — Дори и така. Чудеса повече нямаше да има.
— Възможно е вече да сме я хванали — обади се Хулио.
Погледнах го въпросително.
— В автодоктора лежи едно момиче. Предполагаме, че е племенницата на д-р Синклер, Джанис Синклер.
Автодокторът беше стандартен, подобен на онези в аптеките — нещо като гигантски ковчег с дебели трийсетина сантиметра стени и контролно табло над главата, покрито с циферблати и червени и зелени лампички. Девойката лежеше по гръб, лицето й бе спокойно, вдишванията — леки. Спяща красавица. Ръцете й бяха пъхнати до раменете в търбуха на автодоктора, скрити от дебели гумени ръкави.
Беше толкова красива, че дъхът ми секна. Мека кестенява коса обграждаше електродния шлем; малки и изваяни нос и уста, гладка бледосиня кожа, осеяна със сребристи нишки…
Тялото й бе покрито със специалните краски на моден вечерен тоалет. Без тях въздействието щеше да е доста по-слабо. Оттенъците на синьото леко се меняха, за да подчертаят формите на тялото и линията на скулите. Сребристите линии също се променяха, като на места се сгъстяваха, насочвайки окото в определена посока — към върховете на гърдите или през лекото възвишение на коремния мускул към красив кръгъл пъп.
Скъпо бе платила за това боядисване. Но и без него щеше да е красива.
Някои от показанията на контролното табло светеха в червено. Натиснах бутона за разпечатване на диагнозата и бях стъписан. Автодокторът е бил принуден да ампутира дясната й ръка. Гангрена.
Очакваше я страхотен шок, когато се събудеше.
— Хубаво — рекох. — Загубила си е ръката. Това не я прави убиец.