— Да, да, не те виня. Зная, че не си крадец. Е, доволен ли си?
— Не, веднъж го казахте, значи мислите, че съм крадец.
— Съвсем не, дявол да го вземе! Никога не съм мислил подобно нещо! Обаче да си дойдем на думата.
— Не, то не ме интересува.
— Но трябва да ти обясня всичко.
— Не желая. Отказвам се!
— Защо тъй? — запита старикът, като сви вежди. — Не ми ли вярваш?
— Не, не, чисто и просто не искам да участвам.
— Хаа! Чудно! Навярно си забогатял?
— Аз ли? — засмя се младият човек. — Засега имам две златни унции и шест пиастра.
— И при това положение ти се отказваш от две хиляди пиастра, които ще ти се паднат?
— Да!
— Е, тогава или си побъркан, или се подиграваш с мен!
— Нито едното, нито другото! При изгрев слънце заминавам.
— Ти заминаваш? За дълго ли?
— Завинаги.
— Как? Искаш завинаги да напуснеш горите, където си роден, където си израсъл?
— Да, трябва! Реших!
— Наистина. Сигурно са ти направили твърде примамливи предложения, щом решаваш да скъсаш с родните места.
— Никой нищо не ми е предлагал, нито обещавал: заминавам по свое желание и не искам повече да остана тук.
— Къде ще отидеш?
— Още не зная.
— Как не знаеш?
— Вярвай, не зная. Ще отида където очите ми видят.
— Виждам, че си полудял.
— Може би, не споря.
— Туй, за което ти говорих, е само шега. Исках да изпитам твоята честност. Но ти юнашки устоя на думата си, а това ме радва. Да си призная, твърде бих се затруднил, ако поискаше да ти поясня казаното.
— Вярвам, защото още от първите ви думи разбрах, че се шегувате.
— Е да, това беше само шега и нищо повече! — настоя домакинът. — И много добре ще сториш, ако на никого не споменеш за нея.
— Не съм свикнал да бъбря и…
— Не, не, зная — изведнъж го прекъсна дон Хуан, — но човек понякога неусетно се увлича и говори повече отколкото трябва.
— Е, няма защо да се безпокоите от мен! Дори да кажа нещо, пак няма да бъде нещо лошо.
— Хм, кой знае, лошите езици може да ме обвинят, че искам някого да убия или ограбя.
— Да… — проточи глас младият човек — но по изгрев слънце си отивам и вече няма да се върна тук!
— Тъй, ти си отиваш… Всъщност отлично постъпваш! За такъв млад като теб няма нищо по-добро да потърси другаде работа.
— Значи намирате, че добре постъпвам, като напускам тези краища? — иронично запита младият човек.
— Да, за твоя полза. Да видиш свят и хора, туй дава на човек повече опитност и знание.
— Ех, драги ми. Отивам да приготвя коня.
— Върви, момко! Върви, но си дръж езика!
— Бъдете спокоен!
— Но ето какво, да не си отидеш, без да се сбогуваш с мен!
— Добре! — Торибио излезе от стаята, като остави ранчерото в обществото на шишетата, които, ако се съди колко усилено домакинът се занимава с тях, скоро трябваше да бъдат пресушени до дъно.
Дон Торибио бързо влезе в конюшнята, като тихичко подсвирна. Едно цвилене бе отговорът и умното животно веднага почна да търси с муцуна рамото на господаря си.
— Е, ще вървим, Линдо! Ще вървим, мили мой! — добави младият човек, като зацелува ноздрите му и подаваше на своя любимец захар.
После грижливо оседла коня и като метна поводите върху седлото, излезе от конюшнята, а Линдо тръгна след него като куче. Щом затвори конюшнята, дон Торибио тръгна към къщата, но преди да стигне до нея, видя под бледата лунна светлина някаква бяла фигура, застанала неподвижно пред сайванта, в която веднага позна Леона. Веждите му се свиха: по лицето му се прочете досада и явно недоволство.
„Какво иска тя от мен? — помисли той. — А пък аз се надявах, че няма да я видя вече.“
Все пак продължи напред.
— Вие ли сте, Леона? — запита любезно той. — Да не сте болна? Мислех, че отдавна сте легнали да спите.
— Не! — тъжно отвърна тя. — Не съм спала и не съм болна, а чаках вас.
— Чакали сте мон, Леона? И да се видите с мен, рискувате да се простудите и заболеете? Влезте вкъщи, моля ви!
Девойката отрицателно поклати глава.
— Не! — рязко отвърна тя.
— Но баща ви е тук, не спи и какво ще стане, ако ни чуе?
— Ще ме убие. Защо ми е животът, когато не ме обичате, Торибио! — тъжно издума тя.
— Леона!
— О, бъдете спокоен — каза тя, като широко отвори вратата на голямата стая, — няма да ни чуе: той спи пиян и ще се събуди най-рано след няколко часа!
Наистина дон Хуан Педросо спеше пиян, прострян на пода.
— А майка ви? — каза младият човек.
— О, майка ми знае всичко! Тя долови любовта ми и аз трябваше всичко да й призная. От нея никак не се безпокойте, дон Торибио, тя ме съжалява и плаче заедно с мен, като се мъчи да ме утеши, откакто узна, че сте ме изоставили.