Девойката съвсем се бе променила; нищо не бе останало от нейната надменност. Сега изглеждаше като кротко, любящо същество, изоставена жена, която плахо се опитва да свърже отново скъсаната, но скъпа за нея връзка с любимия човек.
— Както и да е, но неприлично е пред очите на баща ви…
— О, ако това ви смущава — с тъжна усмивка отвърна тя, — тогава да отидем там, под дърветата, където никой няма да ни види, нито да ни смущава!
— Не можем ли да отложим този разговор за друг път?
— Не — рязко отвърна тя, — не, трябва веднага да свършим всичко! Трябва днес да говоря с вас!
— Както обичате! — съгласи се дон Торибио.
— Благодаря! Почакайте ме една минута! — при тези думи тя с бяг се втурна вкъщи и се върна с пушката на дон Торибио.
— Вземете — обади се тя, — сега няма защо да се връщате за нея у дома.
Младият човек мълчаливо взе пушката си и тръгна с Леона.
Линдо вървеше след тях.
Когато се отдалечиха на стотина крачки от дома, влязоха в малка гора, гъстите сенки на която напълно ги скриваха от чужди погледи.
Зъбите на младата девойка нервно тракаха, тя бе бледа, а очите й мрачно горяха.
— Наистина, вие ме плашите, Леона — каза Торирибио, — не ви ли е твърде студено?
— Нищо, изгаря ме вътрешен огън! — отвърна тя с някакъв загадъчен тон.
— Съжалявам, защо не почакаме до утре?
— До утре! — с горчива ирония добави тя. — Кой знае къде ще бъдете утре; не се опитвайте и сега да ме мамите, Торибио! Чух разговора ви с татко; стоях до вратата и нищо не продумах. Тръгнах след вас към конюшнята. Когато оставате самичък с Линдо, говорите му като на приятел, не го лъжете, нито пък мамите! — каза девойката, като галеше с нежната си ръка шията на верния кон, който при нейното допиране нежно изцвили от удоволствие.
Младият човек, смутен, мълчаливо отпусна глава.
— И тъй, вие тръгвате, Торибио? — тъжно запита тя. — Кажете ми защо си отивате?
— И аз не зная — смутено отвърна той. — Тукашната гора ми става отвратителна, мразя я! Искам на всяка цена да напусна тези краища, макар сърцето ми да се къса.
— Вие ненавиждате мен, Торибио, а не гората.
— Ах, Леона! Как можете да говорите тъй? — извика той.
— Често съм чувала да се говори, че силната любов се превръща в омраза, а по-рано вие ме обичахте, Торибио! Това го чувствам също тъй, както сега чувствам, че не ме обичате.
— Грешите, Леона. Все още ви обичам.
— Да, като сестра и вече ми го казахте — тъжно добави тя. — Боже, дотук ли трябваше да стигнем е нашата безумна любов, каквато хранехте към мен и за която ми казвахте, че е вечна и безсмъртна!
— Леона, не говорете тъй!
— Или може би бягате от друга любов? — добави тя, запазвайки хода на мислите си, без да чува неговите думи. — Вие бягате от друга жена, която обичате, но която ви отбягва? Да, Асунта е твърде добра и много кокетна — тъжно добави тя, — малко й е, че води за носа двамата си братовчеди, сега търси трети човек.
— Леона! — извика младият човек с треперещ глас. — Кои зъл демон ви учи да говорите тъй за една свенлива, скромна и добродетелна девойка с душа, светла като кристал?!
— А-а — злъчно поде Леона, — вие я защитавате? Прекрасно! Само то липсваше! Аз, разбира се, не съм свенлива, нито скромна, душата ми не е като кристал! Кой е виновен за това? Кой ме накара да забравя и тая женска свенливост, която тъй много краси една девойка? Кажете, дон Торибио, кой го стори? Каква нещастна страст ме накара всичко да забравя и ме тласна в бездната, където загивам? О, с каква магия можа тази девойка да ми отнеме твоята любов? Че е добра — да, добра е, но и аз не съм лоша! Или любовта й ви привлича? Но тя не само ви отритва, а дори ви презира! Знаете ли го?
— Леона! — викна младият човек и сърдито тропна с крак.
— О, сърдете се колкото обичате, оскърбявайте ме! Малко ме е грижа, сега мога всичко да ви кажа и сте длъжен да ме изслушате! Мен не можете да ме излъжете с оная глупава басня, която съчинихте за баща ми; зная всичко, което се разигра оная нощ между вас и Асунта: мен не можете да ме излъжете!
— Как?! — извика той. — Вие сте ме шпионирали?
— Защо не? — гордо отвърна тя. — Аз държа на чувствата си. Вие ме зарязахте, изоставихте, Торибио, затуй имах право да ви проследя, да науча коя е моята съперница, коя е жената, която ми ограби вашето сърце.
— Не, туй е ужасно, Леона! Тази постъпка е долна, отвратителна!
— Не е отвратителна, а справедлива! Искам да отмъстя и то е мое право. Искам да зная какво съм сторила, че вие изведнъж престанахте да идвате там, където устройвахме нашите срещи. Аз ви следих. През тези четири месеца не вършехте нищо, без да ме известите.