— Легнете и спете, доня Мартина! Нищо не сте видели и нищо не сте чули. След известно време ще станете и след час ще отидете да отвържете негодника. Сбогом. Бог да ви пази!
— Всичко ще изпълня, дон Торибио! — захълца горката майка. — Знайте, че моята нещастна дъщеря няма никого другиго освен вас, който да се грижи за нея.
— Кълна ви се, че ще я направя щастлива! — отвърна младият човек.
— Мамо, и аз му вярвам — обади се засмяна през сълзи Леона.
— Сбогом, деца мои! Нека да ви пазят бог и моята благословия!
— Амин! — обадиха се в един глас двамата млади и бързо се понесоха на конете, а майката коленичи на земята и като вдигна очи към Гуаделупската Богородица, се моли просълзена почти до изгрев слънце.
А дон Хуан Педросо, изгубил съзнание от бясна злоба и ярост, още лежеше неподвижен на същото място, където го стави дон Торибио.
4
Дон Салвадор Кастильо от ранчото на Пало Мулатос, или по-право, от околността на Пало Мулатос, съвсем не беше жесток човек въпреки разигралата се сцена. Когато твърде буйната му кръв не кипваше и нищо не разваляше добродушното му настроение, дон Салвадор биваше добър и спокоен. Но като всички хора, свикнали със свободния и независим горски живот, който не понасяше никакъв гнет или тормоз, той не признаваше друга воля освен своята и не позволяваше никакъв контрол върху постъпките си. Не търпеше никакво противоречие, не отстъпваше пред никого, дома си управляваше като деспот. Не го тревожеше, че с това сам погазва свободата на волята и чувствата у тези, които зависят от него, а именно двамата му сина и племенницата му.
Децата му, израснали в абсолютна зависимост от волята му и свикнали от ранно детство да се подчиняват на заповедите му, доста търпеливо понасяха бащиния гнет, макар че бяха вече пълнолетни. Освен това подчинението им биваше облекчавано от тяхната прелестна братовчедка с нейните разумни съвети, давани предпазливо, като не се решаваше явно да критикува постъпките на баща им.
Дон Салвадор имаше брат, към когото, докато беше жив, изпитваше чувства на нежна привързаност и дружба.
Братът се ожени по любов за една бедна девойка, която след година умря при раждането.
Братът се казваше дон Естебан; от съпругата му остана доня Асунта, която вече ни е позната. Смъртта на жената хвърли дон Естебан в такова отчаяние, че започна да желае смъртта си. Като добър католик той не се решаваше да посегне на живота си, а си послужи с по-други средства за това. Като взе на ръце малкото сираче, той го отнесе при брат си, жената на когото бе още жива по онова време, и каза:
— Моето ранчо запустя; ангелът, изпратен ми от Бога, ме напусна и аз останах сам, затова няма да мога да отгледам бебето, което има нужна от майчина грижа. Възпитавай я заедно с твоите деца, давам ти я. Ако се случи с мен някое нещастие, бъди и баща!
— Добре — съгласи се дон Салвадор. — Асунта ще бъде моя дъщеря. Не се грижи за нея, братко!
— Благодаря! — отвърна лаконично дон Естебан. Братята мълчаливо се прегърнаха и от този момент децата на по-стария от двамата, вместо две станаха три.
Дон Естебан стана тигреро, тоест професионален ловец на тигри, занятие доста доходно, но и твърде опасно, за което малцина се залавят.
Дон Салвадор не каза нито дума на брат си, защото всяко възражение бе излишно.
За отбелязване е, че дон Естебан като че биваше пазен от някаква тайнствена сила, тъй щастливо се справяше със своя опасен занаят, излизаше невредим от най-опасните срещи с ягуарите. Всяка седмица убиваше по два-три, а често и по четири ягуара.
Неделен ден, след църковен отпуск, той редовно отиваше у дома на брат си, страстно милваше и целуваше дъщеря си, с което изливаше всичката си любов към детето. После предаваше на брат си всичко спечелено през седмицата и сам живееше тъй оскъдно, че можеше да бъде взет за отшелник.
— За Асунта! — отсичаше той, връчвайки парите на брат си.
— Зестра за нея ли? Ами ако на теб ти потрябват пари? — отвръщаше брат му.
На това дон Естебан печално се усмихваше, свиваше рамене и веднага променяше темата на разговора.
Привечер, след като целунеше няколко пъти дъщеря си, замислен се отдръпваше и навел глава, тихо отиваше през гората към своето запустяло ранчо.
По онова време кожата на ягуара се продаваше от двайсет до двайсет и пет пиастри (сто-сто двадесет и пет франка). Сега ягуарите са доста намалели и не пакостят твърде много на плантациите, както преди.
Виждаме, че дон Естебан имаше отлични доходи и ако щастието не му изменеше поне до няколко години то щерка му след време щеше да бъде богата годеница.