Това трая няколко години. Момиченцето порасна и стана на шест години. Тя бе прелестно дете.
— Ах, колко прилича на майка си — казваше ловецът, като дълго я целуваше разплакан.
Неведнъж дол Салвадор се обръщаше към брат си през кратките му неделни гостувания:
— Е, сега вече си богат, братко, и би трябвало да се откажеш от тоя опасен занаят и да се преселиш в моя дом! Тъй всички ще бъдем щастливи!
— Не — отвръщаше всеки път дон Естебан, като свиваше рамене, — не ми е съдено да бъда щастлив! Остави ме да живея тъй, както си искам — желая дъщеря ми да бъде щастлива, затуй трябва да е богата.
Веднъж, когато дон Естебан дойде, брат му го посрещна със сълзи на очи и каза:
— И аз изгубих жена си, братко, остани при мен, двамата с теб се обичаме; сега имаме еднаква скръб и ще съумеем да се утешаваме един друг. Асунта расте, скоро навърши осем години. Сега има по-голяма нужда от твоите грижи. Пък и вече си богат и няма защо да продължаваш този занаят. Помисли колко ще бъде щастлива Асунта, ако заживееш с нас!
Тия думи трогнаха дон Естебан.
— Може би си прав, братко — отвърна той, — и аз мисля за туй, което ми предлагаш.
— Защо ще мислиш, нима не си свободен в действията си?
— За нещастие не съвсем — добави той, като тихо въздъхна. — Дадох дума на дон Грегорио. Сигурно познаваш този богат пасиендеро5, от два месеца ягуарите унищожават стадата му.
Предплатил ми е двеста пиастри, за да го избавя от хищниците.
— А знаеш ли на колко е нараснало богатството ти? — запита брат си дон Салвадор.
— Искаш да кажеш състоянието на дъщеря ми — поправи го тигрерото.
— Е, нека да е тъй. Как мислиш, колко пари има тя сега?
— Право да ти кажа, не зная — равнодушно отвърна дон Естебан, — двайсет-трийсет хиляди.
— Не, много повече. Сега надхвърля сумата петдесет и пет хиляди пиастри.
— Толкова много?
— Хм!… Лесно може да се провери.
— Не, освободи ме от това бреме, братко, аз ти вярвам!
— Прекрасно! Сега вече знаеш, че щерка ти е много богата за тукашния край. Дори аз, който имам по-малко пари, съм принуден против волята си да трупам капитали, защото не мога да харча всичко, което изкарвам.
— Е! Никога човек не може да стане твърде богат, братко! Но защо ми говориш всичко това?
— За са разбереш, че двеста пиастри не са нищо за теб и може би ще бъде по-добре, ако върнеш сумата на дон Грегорио и се откажеш завинаги от този занаят.
Дон Естебан отрицателно поклати глава.
— Да, бих искал да го сторя.
— Тогава какво ти пречи? Струва ли да рискуваш живота си за такава нищожна сума, от която съвсем нямаш нужда?
— Вярно е, но тук не става дума за пари.
— Тогава за какво друго?
— Въпрос на чест! Разбери, не искам да се откажа, защото дадох дума на дон Грегорио и той разчита на мен.
Дон Салвадор отпусна глава.
— Е, изпълни даденото обещание и после зарежи тази работа.
— Кълна се, че след туй изцяло съм твой!
— Отлично! Благодаря ти, Естебан!
— На, вземи от мен тези двеста пиастри; не зная, като че ме изгарят.
След като поговориха още малко, братята се разделиха; ловецът целуна дъщеря си и излезе. Дон Салвадор дълго гледа замислен след него — някакво тъжно чувство притискаше гърдите му.
Когато се отдалечи няколко крачки от дома, дон Естебан се обърна и направи с дясната си ръка прощален знак; брат му отвърна със същото и веднага си влезе вкъщи, като се мъчеше да потисне някакво тежко предчувствие.
Предчувствието не го излъга: не бе съдено братята пак да се видят. На другата сутрин ловци донесоха на носилка, изплетена от клони, тялото на нещастния ловец, покрито със страшни рани.
Тези хора бяха намерили дон Естебан върху открита полянка сред гъста гора. Той едва дишаше, а до него бяха убитите ягуари: мъжки, женски и трите им рожби, доста големи и силни. След като повалил с един изстрел от пушка мъжкия, сам с нож в ръка е трябвало да се бори със свирепата женска и трите и рожби. И започнала смъртна борба, борба на един човек срещу четири хищника.
Дон Естебан победил, убил всички зверове, но заплатил с живота си, за да изпълни поетото задължение.
Когато ловците, привлечени от ужасния рев на зверовете, дойдоха на помощ, бе вече твърде късно — дон Естебан още дишаше и можа да помоли другарите си да отнесат тялото му при брат му, да предадат нему и на Асунта неговото последно „сбогом“ и да връчат на дон Салвадор муската със златната верижка, която винаги носеше на шията си. Особено настоя да не бъде забравена тази муска, която ще трябва да окачи на шията си Асунта, когато навърши двайсет години.