Без да се бавя нито минута, разбудих клисаря и наредих да оседлае коня, след което веднага тръгнахме. Бях убеден, че ако не ми се случи да превързвам рани, поне трябва да утешавам скърбящите.
— И ние ви благодарим, отче! — извика дон Рафаел.
И младите хора му целунаха ръка, обливайки я със сълзи.
— Как мислите, кой е този човек? — попита свещеникът.
— Той е убиецът на баща ни! — в един глас извикаха двамата братя.
— Не бързайте да вините само по подозрение; може би той да не е единствен виновен за това престъпление и не толкова, колкото мислите вие.
— Не подозираме — тихо отвърна дон Лоп, — а напълно сме уверени.
— Да, изслушайте ни, отче! — и дон Рафаел разказа на свещеника всичко, което беше чул от устата на умиращия си баща.
— Е, след като чухте всичко, какво е вашето мнение, отче?
— Татко ви бе смел човек и умря като герой; борбата му един срещу петнайсет е нещо небивало. Това ми прилича на странна легенда.
Свещеникът бе прав, този геройски подвиг се превърна в най-популярната легенда из тукашните места и доби небивали размери. Неведнъж я бях слушал и аз, но в легендата се казва, че храбрият ранчеро се е борил не срещу петнайсет бандити, а срещу цяла дружина испански войници и е умрял победител, предателски убит от последния останал жив испанец, който скоро загинал от раните, нанесени му от умиращия ранчеро.
Ние възстановихме цялата истина, което смятахме за наш свещен дълг, но сигурно не бяхме съвсем прави.
Но да продължим.
— Да — каза дон Рафаел, — баща ни бе смел и мъжествен като лъв и ако се бяхме върнали навреме с брат ми, щяхме да го спасим. Какво мислите за вината на този човек?
— Сега няма вече никакво съмнение, че той е виновникът за всичко. Как ще постъпите с него?
— Нас ли питате за това? — с горчива усмивка заговори дон Рафаел.
— Да и се боя да чуя вашия отговор, защото за нещастие предвиждам какъв ще бъде.
— Ще преследваме убиеца на баща ни! — глухо отвърна дон Рафаел.
— И ще отмъстим за него! — избухна дон Лоп.
— „За всяко отмъщение и аз отвръщам!“, казва Писанието — строго отвърна свещеникът.
— Но Господ също казва: „Покорявай се на баща си!“ — добави дон Рафаел.
— А последната дума на баща ни бе: мъст! — енергично настоя дон Лоп.
— Деца, деца, пазете себе си и вашите души — горещо извика младият свещеник.
— Кръвта вика за отмъщение, отче — каза дон Рафаел, — никой закон не може да ни забрани насилието. Когато се обръщаме с молби към нашите алкади, те ни казват: „Ние нищо не можем да направим, разправете се както знаете, това е ваша работа.“
— Да, вярно е! — с въздишка прошепна свещеникът.
— И тъй, справедливостта, която ни се отказва, сами я намираме и отмъщаваме жестоко, безмилостно, за да бъдем удовлетворени. Единственият закон, който всички жители на тези тъмни гори признават, е законът на възмездието.
— Око за око, зъб за зъб! — мрачно отвърна дон Лоп. — Такъв е законът на червенокожите и горските скитници, единствен закон на нашите гори.
— Канадските ловци и американците го наричат закон на Линч и винаги го прилагат с най-голяма строгост към всички хора на прерията.
— Деца мои — печално заговори свещеникът, — отказвам се да споря с вас, защото няма да ме разберете. Вие сте откърмени в духа на отмъщението, нищо не е в сила да го изкорени у вас, затова по-добре ще бъде да оставим този безполезен спор!
— Благодаря ви, отче! Но кажете ни видяхте ли добре този човек, какъв е той?
— Висок наглед, силен и мускулест; на около петдесет години е, ако не и повече, което лесно може да се познае по ръката му. Макар че има лек и самоуверен вървеж като млад човек, липсва му онази гъвкавост, която има у младежа. Що се отнася до лицето му, нищо не мога да кажа, защото не го видях.
— Как? Нима не видяхте лицето му?
— Не, честна дума, защото стаята бе съвсем притъмняла, а периферията на неговото грамадно сомбреро бе спуснато ниско над очите му; освен това за по-голяма предпазливост лицето му бе почернено със сажди или нещо друго, което го правеше съвсем неузнаваемо. Можах да забележа само…
— Какво?
— Че му липсваха два предни зъба на долната челюст, че носеше дълга, гъста и прошарена брада. Прочее, брадата лесно може да се обръсне и той сигурно ще го стори.
— Да, навярно.
— Ако го видите, бихте ли го познали?
— Не, защото не са ми познати чертите на лицето му; освен това преди малко ви казах да не разчитате на моята помощ. Дори и да видя човека, пак няма да ви го посоча!