— Благодаря ви, отче, за чисто сърдечността. Аз и брат ми ще изпълним онова, което ни завеща нашият умиращ баща! — енергично отвърна Рафаел.
— О, не се и съмнявам! — обади се с горчива усмивка свещеникът. — Отдавна зная, че вие, ловците, притежавате особен усет, някаква дяволска способност да издирите следите на човека, когато ви подтиква жажда за мъст. И колкото ловък и хитър да е тоя човек, пак няма да избегне отмъщението. Но запомнете само едно, деца мои, ако отмъщението има някаква сладост и дава на човека минутно доволство, то последиците винаги биват горчиви.
— Отче, ние дадохме клетва пред баща си и ще я изпълним — мрачно заяви Рафаел.
— Ще изпълним волята на нашия баща! — студено добави дон Лоп.
— Нямаме повече работа тук, да вървим и да се помолим за умрелите — обади се свещеникът.
Младежите мълчаливо наведоха глава и послушно тръгнаха след него.
Наближаваше да съмне, до изгрев слънце оставаше около час. Въпреки своята дълбока скръб двете жени се чувстваха напълно изтощени от умората, добита през тази ужасна нощ, и задрямаха, като подпряха глави на смъртния одър на ранчерото, където лежеше тялото му, отрупано с уханни цветя.
Свещеникът и синовете на покойника решиха дон Лоп и клисарят да отидат в Пало Мулатос, да известят на роднините и приятелите за смъртта на стареца, да приготвят в черквата всичко необходимо за погребението, което ще се извърши през деня, да извикат певческия хор и да донесат ковчег.
Качиха се на конете и веднага тръгнаха.
На следния ден се извърши погребението на ранчерото в присъствие на множество народ; тълпата придружи мъртвеца до гроба. Когато спуснаха ковчега и свещеникът прочете над гроба последните молитви, преди да започнат да заравят, дон Рафаел и дон Лоп, застанали бледи като мъртъвци, едва държащи се на крака и опиращи се един о друг, всеки от двамата вдигна дясната си ръка над гроба. Дон Рафаел с треперещ, но силен и твърд глас произнесе следните думи, които шумно бяха одобрени от малкото присъстващи:
— Татко, ти умря не от естествена смърт, — а падна от ръката на подъл убиец; нека духът ти почива в лоното на твореца! Клетвата, която ти дадохме с брат ми преди смъртта ти, ще я изпълним. Кълнем се и пред Бога, и пред всички събрани тук твои приятели: ще бъдеш отмъстен!
— Заклеваме се! — високо извикаха двамата братя с вдигнати ръце към небето. После, като хвърлиха в гроба по шепа пръст, бавно се отстраниха и се смесиха с тълпата, трогната и развълнувана от дадената клетва в този тържествен момент.
Два часа след погребението дон Рафаел и дон Лоп се носеха към Тепик, където придружиха доня Бенита и Асунта.
Двете жени пожелаха да присъстват на погребението, като не искаха да се отделят от покойника до последния момент. След свършване на църковната служба в Пало Мулатос погребалното шествие се върна при лиановия мост и тук, в дъното на домашния двор, бе изкопан гроб за покойника, недалеч от къщата, в която бе прекарал толкоз щастливи години. Заровиха го в земята, по която бе ходил толкова време. Тук трябваше да почива тялото му, заобиколено от всички ония, които той обичаше.
Тази идея бе дадена от Асунта и дон Рафаел побърза да я осъществи.
Из пътя потиснатите от скръб присъстващи разговаряха за кървавите събития, които изведнъж промениха хода на техния спокоен семеен живот.
Te си спомняха, че по време на погребението братята можаха да установят, че никой от поканените не отсъстваше; че по лицата на всички се четеше едно и също чувство на скръб и съчувствие, тъй че нищо не сочеше, че убиецът се намира сред тълпата, която съпровождаше тленните останки на Салвадор Кастильо.
Към четири следобяд нашите пътници пристигнаха в Тепик. Къщата на покойния ранчеро се намираше на улица „Меркодерес“, недалеч от главния площад. Тя бе огромна, красива къща със сенчест двор, подредена просто, но удобно и с вкус. Тук имаше отделни стаи за всекиго от членовете на семейството.
Шест души мъже и жени, изпратени по-рано от дон Салвадор, очакваха нашите пътници. В дома всичко бе готово за посрещането на новите стопани и те с влизането си не можеха да не заплачат при мисълта, че дон Салвадор, без да им каже нито дума, уреди къщата с такава грижливост и любов, като искаше да ги зарадва и накара да не скърбят за бившето ранчо сред гората.
Същата вечер новите стопани на градската къща бяха насядали на двора, сред цветята. Лъхвани от нощния ветрец, цветята диво ухаеха. С тъжни гласове шепнешком разговаряха за скъпия покойник.
— Сега там той е самичък! — с въздишка издума доня Бенита. — Дали винаги ще бъде сам?