— Разбира се! Е, говори, Рафаел, искаме да чуем!
— Ще ви кажа само няколко думи, драга мамо, за да видите, че съм прав — избъбра момъкът, като иронично погледна братовчедка си, която му се бе изсмяла в лицето. — И тъй, като не предполагах, че разходката ни ще продължи толкова, нито аз, нито брат ми взехме нищо за ядене!
— В такъв случай рискуваме да умрем от глад — каза дон Лоп, — Прочее, то не е толкова важно — насмешливо добави той.
— Да, наистина това е твърде сериозно обстоятелство! — каза доня Бенита.
— Е да, претекстът е сполучливо избран и по нямане на по-добър, ще се задоволим с този.
— Е, какво ще кажете сега, братовчедке? — засмяно попита дон Рафаел.
— Ще кажа, че то не е толкова страшно. Тук, в гората, има толкова много неща за ядене. Но аз подозирам, че вашето забравяне не е случайно, а преднамерено.
— А, още не признавате, че не сте права?
— Никак! Тук не сме в безплодна пустиня, навсякъде има пуебло, където ще ни приемат и нахранят! Пък ако не се лъжа, оттук не е далеч до Пало Мулатос.
— Тъй ли? — с развълнуван глас запита доня Бенита.
— А-а, виждате, нали ви казах, мамо!
— Тогава какво ще мислим, нали в Пало Мулатос имаме приятели, роднини, те ще се зарадват. Защо да не отидем там?
— Както обичате, мамо.
— Далеч ли е селото?
— Не повече от миля.
— Хм, вижте колко са лоши, мамо!
— Да вървим в Пало Мулатос! — каза доня Бенита.
— През лиановия мост! — извика младата девойка.
— Да, да — изведнъж се съгласи доня Бенита, — ще бъде щастие за мен.
— Слушам, мамо, вашите желания за заповед за двама ни.
— Да, да, умилквайте се сега, когато успях да ви изоблича, сеньор! Не, късно е вече! Сега няма да можете да ни изхитрите! — засмя се младата девойка.
Братята отново се спогледаха важно и по лицата им заигра същата странна усмивка.
— Вярвам, че лиановият мост няма да може да издържи тежестта на нашите четири коня — засмя се дон Лоп, — и рискуваме да паднем в реката и да се запознаем с алигаторите.
— Да, вярно е — съгласи се доня Бенита, — какво да се прави?
— Е, твърде лоша причина — извика Асунта, — можем да минем моста пеша, а конете ще вържем за някое дърво.
— За да ги откраднат — засмя се дон Лоп.
— Не, няма да ги откраднат, ако останете да ги пазите, сеньор! — със същия тон отвърна девойката.
— По-добре ще бъде да минем по другия мост, който е на стотина крачки от лиановия, там нищо не рискуваме.
— И аз тъй мисля! — добави Асунта.
— Добре, ще минем по него.
— Да вървим по-скоро — каза доня Бенита. Целият разговор се водеше при бавен ход, но сега всички ускориха вървежа и малката кавалкада бързо се понесе напред.
Дон Рафаел сви малко вляво, излезе на друга пътека и след няколко минути се намериха при реката, пред самия мост на лианите.
— Ах, сбърках — извика той леко отчаян, — но нищо! Ще се забавим само няколко секунди, докато стигнем до другия мост, и аз веднага…
— Не, не — прекъсна го Асунта, като за миг скочи от коня, — толкова по-зле за вас, щом сте се заблудили. Щом сте ни довели тук, с определена цел ли е или не, все едно, не сме съгласни да чакаме повече и ще минем през лиановия мост. Нали тъй, мамо?
— Да, мило дете! — отвърна доня Бенита, която с помощта на дон Лоп също слезе от коня. — Който иска, нека пази конете, аз ще мина оттатък — весело извика тя.
— Не вършете глупости, мамо, моля ви, почакайте ни!
Конете вързаха за едно дърво.
— Кой ще пази конете? — попита доня Асунта.
— Е! — весело извика дон Лоп. — Te сами ще се пазят. Да вървим, сестрице! — и той й подаде ръка.
— Хайде, сбогом! — весело извика тя, като го улови за ръка. — Да вървим!
— Да, да, да вървим! — обади се доня Бенита силно развълнувана.
Както казахме и по-рано, лиановият мост представляваше дълъг покрит коридор, където можеше да се види този, който се движи по него, а самият той свободно можеше да вижда реката вляво и вдясно. Отзад и отпред нищо не се виждаше поради резкия завой, който мостът правеше в началото и в края, тоест при двата бряга на реката.
Доня Бенита вървеше подръка с дон Рафаел, а пък Асунта с дон Лоп. Te стъпваха доста предпазливо по този особен мост, който се олюляваше под краката им и понякога изведнъж потреперваше, което за несвикнал човек бе твърде неприятно.
Но колкото и бавно да се движеха нашите приятели, с всяка стъпка те отиваха напред и скоро стигнаха края на моста. Благодарение на гъстата мрежа от лианови листа трудно можеше да се определи дали мостът още продължава, или свършва.
— Да спрем — каза дон Рафаел, — стигнахме края на моста. С брат ми ще отидем напред и ще ви почакаме, като се обърнете с гръб, за да можем по-удобно да ви вдигнем.