— Е, много церемонии измислихте, докато скочите на земята! — пошегува се младата девойка.
— Не се шегувайте, братовчедке, мостът е твърде опасен, а ние отговаряме за вас — каза дон Рафаел — и не искаме да пострадате пред очите ни по наша вина.
— Ех, слава богу! — засмя се тя. — И за да възнаградя тази ваша загриженост към нас, трябва да ме повдигнете.
— Твърде съм поласкан!
Младите хора ловко скочиха на брега, и то без особени трудности, тъй че и дамите можеха леко да се спуснат, но двамата братя имаха лични причини да постъпят иначе.
Двете дами с ужас изпищяха поради страшното поклащане и сътресение на моста, когато младите хора скочиха. В същия момент почувстваха, че някаква силна ръка ги улови през кръста и внимателно ги сложи на земята.
Te се обърнаха и трепнаха; вик на радост и възхищение замря в гърлото им.
В полусън те се отпуснаха в ръцете на братята, но скоро се опомниха, макар още да не можеха да повярват на очите си от онова, което видяха.
Никакви следи от пожара. Построеното по стария план ранчо се издигаше като преди, цяло заградено от зеленина, като че никога не бе горяло. И конюшнята, и дворните постройки, и гигантът махагон със заобикалящите го други дървета. Всичко бе на мястото си, както преди ужасната катастрофа.
Тук-там из гората, скрити в сенките на крайните дървета се виждаха малки новопостроени хакали8 и няколко мъже и жени стояха на прага на тези колиби, като че очакваха някого.
През поляната минаваше пеон, който водеше към конюшнята четири коня, между които дамите познаха своите два.
— Боже мой! Боже мой! — извика доня Бенита. — Не, това не може да бъде! Това е сън, халюцинация!
— Не, драга мамо, имате грешка. Това, което виждате, е действителност! — любезно й отвърна дон Рафаел.
— Възможно ли е? — зашепна доня Асунта, която се бе смаяла от почуда. — Това е небивала радост!
— Мамо — продължи дон Рафаел, — вие просто се задушавате в Тепик. И вие, и Асунта сте родени в сенките на тези гори, а сте лишени от въздуха и свободата на нашите зелени дъбрави. Но като жертва на своята участ мълчаливо понасяте този затворнически живот, макар че се отразява зле върху здравето ви. Върху мен н брат ми лежеше свещеният дълг да се погрижим за вас и да прекратим мъките ви, като ви върнем при предишния волен живот, за който толкова тъгувате. Простете, ако сме се забавили. Но трябваше толкова много да поправяме, да възстановяваме, че въпреки силното ни желание не можахме по-рано да ви доведем тук, където, ако желаете, можете да останете завинаги.
— Никога, никога няма да напуснем този дом! — радостно извика доня Бенита. — Тук искам да живея и да умра! Благодаря ви, деца, скъпи мои приятели! Бог да ви дари с такова щастие, каквото вие ми давате в този момент. Бях твърде далеч от мисълта за подобно щастие.
— Ах, вие гадни, зли и хитри хора, как ни излъгахте! — весело извика младата девойка. — Как коварно ни измамихте и сполучливо изпълнихте своя план! Как хитро ни доведохте, като се преструвахте, че отстъпвате пред нашето желание, а пък самите вие бяхте решили да ни доведе тук!
Младите хора весело се смееха и потриваха ръце.
— Е, вее още ли ни се сърдите, сестро? — попита дон Рафаел.
— Не, вие сте добри и двама ви обичам, защото се стараете да ни направите щастливи според силите си — отзивчиво отвърна тя.
— Да, да! — пошепна доня Бенита, като си триеше радостните сълзи.
— Обаче — каза дон Лоп, като подаде ръка на доня Бенита, — не бива да се бавим тук, мамо. Чакат ни там. Не искате ли да разгледате ранчото отвътре?
— Ах, да вървим по-скоро! — обади се тя.
— Рафаел! — развълнувана извика доня Асунта, като се подпираше на ръката на младия човек. — С какво бих могла да ви се отблагодаря за щастието, което ми дадохте днес?
— Да ме обичате тъй, както аз ви обичам, скъпа! — отвърна той, като нежно притисна ръката й до гърдите си.
— О, мили мой! — зашепна тя с разтреперан глас. — Не мога повече и по-силно да ви обичам: само от звука на вашия глас почвам да се вълнувам, душата ми се слива с вашата душа. О, колко ще бъдем щастливи, когато господ благослови нашия съюз.
— Уви, това щастливо време е далеч! — въздъхна Рафаел.
— Може би не! Мили мой, не зная защо, но ми се струва, че брат ви знае за нашата любов.
— Боже мой!
— Не се безпокой, имам вяра в Лоп, цялото му държание към мен доказва, че не греша. Нещо ми нашепва, че той великодушно е пожертвал любовта си за нашето щастие.
— Възможно ли е?