— Да, и вътрешно съм убедена в това. Не зная защо, но ми се струва, че скрито е присъствал на нашия разговор, който сигурно помните, Рафаел?
— Дали помня? О! Асунта! — извика младият човек.
— От тоя ден държанието на Лоп към мен коренно се промени. Почна да гледа на мен като на по-възрастна сестра, а не като на братовчедка, която може да ухажва.
— Така ли мислите?
— Ние, жените — лукаво се усмихна тя, — рядко се лъжем в подобни случаи. Още от пръв поглед, от първа дума долавяме къде е любовта и къде е дружбата.
— Прекрасно, но как да се уверим? Знаете колко обичам моя брат. За нищо на света няма да се съглася да го огорча, а камо ли да преживее такава скръб, ако е решил да се ожени за вас.
— Всичко отлично зная, любезни ми Рафаел. Сега нищо повече не мога да сторя. Това е ваша работа. Отношенията ми с него не са такива, за да мога да му искам обяснение, още повече със своето сдържано и официално вежливо отношение към мен прави подобен род обяснения съвсем невъзможни.
— Да, доста е трудно — смутолеви дон Рафаел, като загрижено поклати глава.
— Да, но само по този начин ще можем да стигнем до нашето щастие.
— Ще се опитам, ако толкова е необходимо, но да си призная, сърцето ми се къса при мисълта, че ще трябва да причиня на брат си такава скръб.
— Може би не толкова голяма, колкото предполагате! — усмихна се тя.
— Но може ли, като постоянно ви вижда, да не ви обикне? — мило зашепна дон Рафаел.
— Ласкател! — усмихна се тя. — Че Лоп ме обичаше, зная го — той ме обичаше горещо, страстно, вярно е, обаче сега не ме обича като преди.
— Не, това е невъзможно! — възрази дон Рафаел.
— Драги мой, знайте, че любовта живее и се храни главно от надеждата.
— Да, вярно е.
— Изчезне ли надеждата, любовта умира.
— О, не — отрицателно поклати той глава.
— Не, тъй е. То е природен закон: трябва или да се живее, или да се умира. И брат ви не ме обича вече с онази страстна любов, както по-рано. Страстта му към мен, която е по-скоро мечта, отколкото действителност, отслабна от постоянната привичка да се виждаме, като малко по малко се превърна в дружба под натиска на разума. Не му липсваше силна воля и мъжество да измери своята страст или любов към мен и братското чувство към нас, Рафаел. И това чувство победи. Пък и ние не пожелахме ли нашата любов вместо спокойствието му?
— Всичко това е вярно, прекрасна моя проповеднице, но…
— И тъй, всичко това е вярно — добави тя с мила усмивка, — което ние не сторихме за него, той самият го извърши за нас, за нашето щастие. Той влезе в борба със страстта си, която пречеше на благополучието ни.
Това бе мъчително трудно за него; на първо време ужасно страдаше, видях всичко, и аз страдах с него. После малко по малко и извън волята му скръбта се замести от увереността, че не го обичам с онази любов, която търсеше у мен. Това му помогна завинаги да изтръгне от сърцето си напразната мечта за мен и моята любов. И сега, ако понякога си спомня за мен, то е само като отминал приятен сън, отнесен от пробуждането.
— Може би сте права, но какво от това?
— Пояснението, което несъмнено брат ви чака, няма да бъде толкова тежко, колкото смятате, особено ако подхванете умело нещата.
— О, ще приложа цялото си изкуство!
— Послушайте ме, драги приятелю, привършете по-скоро с този въпрос, който еднакво измъчва и двама ни.
— Да, доста ми тежи, още повече че всеки час се страхувам да не се открия. Права сте, Асунта, по-добре отведнъж да приключим.
— И тъй, скоро ли ще говорите с него?
— Още днес, щом ми се удаде случай.
— Толкова по-добре, но сега тихо, влизаме в ранчото — добави тя, като допря пръст върху устните си.
Хората, събрани пред входа, посрещнаха новодошлите и ги поздравиха. Посрещачите бяха около четирийсет души — ловци и контрабандисти, които дон Рафаел познаваше още от детинството си, смели и по своему честни.
За да ги привлече към ранчото и ги накара да се грижат за спокойствието на двете жени, а в случай на нужда и да ги защитят, дон Рафаел измисли едно твърде просто и доста остроумно средство. Той се обърна към техните добри чувства и материални интереси. Те бяха хора бедни, дори твърде бедни. Той заповяда да построят с негови средства на всяко семейство по една трайна и малка къщица, достатъчна да приюти цялото семейство. Набави за всеки от тия домове необходимите мебели, съдове и храна за половин година. Даде на всекиго за вечно и наследствено владение по един такъв дом с всички принадлежности. Към тоя изключителен дар добави и оръжието: на всекиго даде по една пушка, буре с барут, по двайсет фунта куршуми, по една здрава, брадва, мачете и добър нож.