Лицето на младия човек изведнъж потъмня.
— Ние имаме още един свещен дълг, братко — каза той. — Докато не отмъстим за баща ни, не мога и не искам да мисля за никакво щастие.
— Добре казано, Рафаел! Преди всичко да не забравяме нашия баща. Знаеш, че и без туй за нас твърде много се говори, откакто направихме тези постройки.
— Какво говорят?
— Говорят много, но не особено ласкаво и приятно за двама ни.
— Какво именно?
— Казват, че отначало страшно сме се заканвали и ако някои ни чуел, щял да си помисли, че на другия ден баща ни ще бъде отмъстен. Но след като сме получили голямото наследство и сме станали богати, жаждата ни за мъст веднага угаснала и сме престанали да мислим за нашия баща, който гние в своя кървав гроб, а ние сме мислели как да строим домове и да се прочуем като великодушни благодетели.
— Кой смее да говори тъй за нас?
— Почти всички!
— Добре, ще им докажем, че много се заблуждават. Кажи, братко, Гуаделупите все още ли са на „Армада дел буитре“?
— От тази сутрин са там. Нима ще отидем при тях?
— Да, още тази вечер. Прави са хората. Два месеца минаха, откакто е починал баща ни, а ние още не сме отмъстили. Съседите трябва да променят мнението си за нас и да признаят, че сме прави.
— И тъй, аз тръгвам и нека утре всички да знаят за моето отпътуване.
— Това е моя работа, не се грижи!
— Какво да кажа на мама и на Асунта?
— Самата истина. Te са родени и отрасли в гората и веднага ще разберат, че тъй трябва да бъде.
— Не забравяй да поръчаш на нашите хора добре да ги пазят, защото и ти скоро ще напуснеш ранчото.
— Не се безпокой, ще се погрижа за тях. Уви! На мен се падна най-незначителната роля.
— Нали аз ти я предложих? Съгласен съм да си разменим ролите, ако желаеш.
— Не, не, Рафаел! Сам си избрах тази роля и ще мога да я изпълня както трябва. Нека всичко остане тъй, както е.
След това двамата младежи се върнаха в ранчото.
— Върви, братко, в конюшнята и ме чакай там — каза дон Рафаел, — оседлай моя кон, за да не се бавя напразно.
— Мисля, че кон съвсем няма да ти трябва.
— Защо?
— Защото Гуаделупите още воюват и се занимават с мародерство, а конете ги съблазняват, защото те са без коне.
— Да, прав си, не го и помислих. Е, тогава почакай ме тук една минутка — и дон Рафаел влезе в стаята си, където бързо се преоблече.
Когато се върна при брат си, изглеждаше почти неузнаваем: бе се облякъл като истински горски жител, като се почне от гетите над коленете и се свърши с кожената шапка. На лявата страна висеше провряно през желязна халка мачете без ножница, а в пояса бяха забодени два дълги пистолета, брадва, нож, барутник и торбичка с куршуми.
В същото време дон Лоп се погрижи да му приготви провизии, които тури в ловната торба.
— Е, да вървим — предложи дон Лоп. — Искам да те изпратя до края на гората.
— Прекрасно, благодаря ти, братко! — отвърна дон Рафаел.
Изведнъж вратата се отвори. Младите хора за миг се обърнаха; пред тях стоеше доня Асунта, бледа, развълнувана, но с твърдо и решително лице. Тя пристъпи крачка напред и запита с небивала нежност:
— Вие отивате, Рафаел?
Той се поколеба и не отговори.
— О, не се страхувайте, няма да ви задържам, зная каква важна работа ви предстои. Видях, че не дойдохте да се сбогувате с мен, затова аз дойдох.
— Драга Асунта, бях уверен, че спите, и само преди няколко минути реших да напусна ранчото, иначе аз…
— Вярно е, сестрице — живо я прекъсна дон Лоп и като се обърна към брат си, каза: — Целуни годеницата си, братко! Това ще донесе щастие на двамата и ще ви утеши в раздялата…
— Как? Нима? — извика тя учудена.
— Да, мила, брат ми Лоп знае всичко и съчувства на нашата любов.
— Колко сте добър и как ви обичам, драги братко! — пламенно извика девойката.
Той се усмихна и я хвана за ръката.
— Е, сестрице, хайде, сбогувайте се! — ласкаво подкани той.
— Да, да — забърза тя, — довиждане!
И цялата трепереща се хвърли в предгръдките на дон Рафаел; за миг тя го притисна до сърцето си, а после, като се опомни, се откъсна от него.
— Хайде, довиждане, мили! — и поднесе челото си за целувка, закри с ръце обляното си в сълзи лице и като безумна се понесе към стаята си.
Младите хора с широки крачки преминаха поляната, без да продумат. Когато излязоха на края на гората, бързо се прегърнаха и дон Рафаел, стискайки за последен път ръката на брат си, промълви:
— И тъй, до неделя, братко!
— До неделя! — обади се той.
Дон Рафаел взе в ръка пушката си и скоро изчезна в гората.
9