— Ах да, сетих се! — весело извика полковникът. — Вие сте дон Торибио Карвахал!
— Да, полковник, същият развратник, нехранимайко, когото другарите наричаха Калаверас за безпътния живот, който водех тогава.
— За бога, капитане! Много се радвам, че ви виждам и че сега сте на такова прекрасно поприще.
— На вас дължа това. Ожених се за същата девойка, пред която се бях провинил, и сега съм щастлив много повече, отколкото заслужавам. Жена ми горещо ме обича, имаме си едно прелестно дете и главнокомандващият е доста благосклонен към мен. Ако бог ми помогне, ще мога да напредна в службата.
— О, несъмнено, и вашето благополучие твърде ще ме радва!
— Зная за постигналото ви нещастие, дон Рафаел — заговори след кратко мълчание дон Торибио. — Ще бъда твърде щастлив, ако мога поне отмалко да ви докажа своята признателност, като ви насоча по дирите ако не на самия убиец, то поне на такова лице, което ще ви помогне да го издирите. Точно затова помолих генерала да изпрати мен при вас.
— Нима знаете нещо?
— Не смея да ви уверя в нищо, полковник, дори не съм сигурен дали ще ви ползва това, което ще ви кажа.
— Крайно ще ви благодаря, капитане, дори за най-жалката следа.
— Извинете, полковник, ако намеся някои семейни подробности в това, защото иначе няма да мога да ви обясня напълно всичко: и аз бях възпитан като вас, може би знаете, от един ловец — Хуан Педросо.
— Да, зная. Чувал съм не твърде добри отзиви за него…
— Той наистина се ползва с твърде лошо име и за нещастие напълно заслужено.
— Чувах, че от една година е изчезнал от нашия край и никой нищо не знае за него.
— А пък аз зная, полковник, но за това после. Той имаше рядко красива дъщеря. Заедно израснахме с нея като брат и сестра и когато преминахме детската възраст, се залюбихме и тази любов не остана без последици. Аз имах подлостта да я зарежа, да се увлека по друга жена, напуснах ранчото и под влиянието на лоши съвети и примери станах истински негодник. На другата сутрин, след като спасихте живота ми, Хуан Педросо ме намери заспал край брега на реката, покани ме у дома си, където обядвах със семейството му. Познавайки моята лоша слава, сметна ме за бандит и ми предложи да участвам в някакъв грабеж и убийство, но като видя, че има грешка, веднага се направи на пиян, и то тъй хитро, че аз повярвах. После се престори на заспал и аз се приготвих да си вървя, но дъщеря му, доня Леона, ме причака на вратата. Няма да ви описвам какво се случи между нас, но Леона ми каза, че скоро ще стане майка; тогава, като се размислих, вместо да я отблъсна, както сторих по-рано, предложих й да изгладя вината си, като се оженя за нея.
— Постъпили сте твърде благородно.
— Дон Хуан, когото смятахме за заспал, ни е подслушвал. Без да се вслуша в онова, което му говорех, искаше да убие дъщеря си. Работата стигна дотам, че трябваше да го вържа и отведа дъщеря му, с която още същата нощ стигнахме в Тепик, където се венчахме. Дон Хуан ужасно ни се закани и като знаех, че е човек, който е способен да изпълни заканата си, реших да скрия мястото, където настаних жена си. Каква бе изненадата ми, когато преди два месеца видях тъста си в Лас Нориос, където се намираше същият мексикански отряд, в който служех. Той дойде и пожела да се присъедини към нас, като ми каза, че всичко е простено и забравено, че вече не ми се сърди и за доказателство си подаде ръката и приятелски стисна моята. И наистина оттогава между нас не остана ни помен от миналата вражда.
— Не виждам нищо, което е във връзка с… — обади се полковникът.
— Сега слушайте по-нататък и сами съдете. Мина се една седмица, откакто дон Хуан Педросо постъпи в нашия отряд, когато му потрябва сарапе и той се обърна към един от нашите многобройни доставчици, които доставят на извънредно високи цени всичко необходимо. Сделката между тях стана вечер, когато едва можеше да се различи нещо. Тъстът ми купи сарапето и плати на доставчика в сребърни пиастри, каквито носеше в голямо количество в своя пояс, след което заедно с мен се прибра в лагера. Когато се пробудих сутринта, видях, че старикът си броеше парите, което вършеше всяка сутрин. Изведнъж долових по лицето и движенията му някакво отчаяние. Започна да охка и се оплаква, мърморейки нещо отчаяно. Поисках да узная причината за отчаянието му и той ми каза, че някакъв наш другар, убит преди няколко дни, му дал преди смъртта си пиастър, който винаги носел на шията си, и молел да бъде дадена монетата на старата му майка, която живее в село Агуас Алунтес. Заклел се пред умиращия си другар, че ще изпълни волята му, и като взел пиастъра, окачил го на шията си за по-голяма сигурност. Вчера по някаква случайност верижката, на която висял пиастърът, се скъсала и той набързо го мушнал в джоба си и по недоглеждане го дал на продавача.