— Хм! Казахте че преминал на страната на испанците?
— Да, полковник, и сега командва една малка група от най-големи бандити, твърде справедливо презирани от всекиго и се наричат матадори.
— А-а… значи той е водачът на тези негодници?
— Пък и е променил името си.
— Зная, накарал е всички да го наричат Ел Фрейл.
— Съвсем вярно, полковник.
— А сега, дон Торибио, ще ни донесат да вечеряме. Чувствайте се като у дома си, заповядайте и се настанявайте както ви е удобно, оставям ви пълен господар на всичко.
— Вие ще излезете, полковник?
— За час, не повече. Ще отида да проверя нещо и като се върна, ще мога да ви кажа през коя нощ ще се опитаме да премахнем блокадата на Анко Сеньорес.
— Бог да ви пази, полковник, желая ви успех. Дон Рафаел повика едного от своите хора и като му даде всички необходими заповеди да бъде в услуга на капитана, метна се на коня и сам напусна лагера, както често правеше.
10
Нощта бе прекрасна, но страшно студена. Тук в планината, където се криеха въстаниците, на самата граница на вечните снегове, където еднички техни другари бяха орлите и хищните птици, от единайсет сутрин до четири следобед цари нетърпима горещина. Но щом изчезне слънцето зад хоризонта, настъпва такъв студ, че парите от дишането замръзват във въздуха.
Човек трябва да има желязно здраве, за да понесе безнаказано тези резки промени на температурата. Тъмносиньото небе е обсипано с безброй звезди, които блестят като елмази, а бледата месечина плува, лениво разлива студените си лъчи върху целия околен пейзаж и капризно мени формите. Редкият въздух е тъй чист и прозрачен, че на огромно разстояние може да се разпознаят и най-дребните предмети.
Завит със своето широко военно наметало, младият полковник в бърз тръс се спускаше от планината по съвсем тясна пътека. Добрият и як кон под него стъпваше твърдо и самоуверено, без да се бои от бездънната пропаст встрани, образувана от много проходи и клисури.
От време на време полковникът силно изпъшкваше „Хм!“, повтаряно надалеч от планинското ехо.
Понякога се чуваха далечни гърмежи, долитащи из дълбочините на прохода. Кукумявка, скрита в най-високите клони на гигантските кедри, огласяше въздуха със своя меланхоличен вик. Чуваше се и резкият зов на мексиканския пъдпъдък, а от низините долиташе свирепият вой на червения мексикански вълк.
Полковникът се движеше, без да забавя или ускорява ход. Няколко минути вече, откакто бе влязъл в гъста гора, където цареше пълен здрач. Изведнъж се намери на съвсем гол планински връх. Тук, сред камари и гигантски скали, струпани в пълно безредие, напомнящи някаква страхотна картина на хаоса, можеше да се укрие от вятъра, който беснееше по високото.
От върха на планината се виждаше всичко до самия хоризонт.
Стъпвайки смело по тясната пътека, която се извиваше между канари и скали, след петнайсет минути дон Рафаел видя най-после в една от скалите грамадна пещера, пред входа на която гореше огън. Изопнал крака към огъня, някакъв човек седеше и пушеше скъпа пура. Щом чу конски тропот, човекът се обърна и грабна пушката, която лежеше до него на земята. Но когато видя конника, изведнъж се усмихна. Тоя човек бе дон Лоп.
— Добре дошъл, братко! — извика той на Рафаел. — Днес доста закъсня. От два часа те чакам и почти бях изгубил надежда. Имам да ти съобщя нещо.
— И аз също. Какво ново? — запита дошлият, като скочи от коня и го зави с дебел чул.
След това веднага отиде при огъня и седна до брат си.
— Дявол да го вземе — извика той, — какво студено време, едва не измръзнах. Вярваш ли, всеки косъм от мустаците ми е заледен. Завиждам на прекрасната ти хаванска пура.
— Донесох ти цели четири пакета!
— Благодаря. Дай ми една от твоите.
Взе от ръката на брат си пурата, запали я и сладостно запуши.
— Нямаш представа какъв лош тютюн сме принудени да пушим. Ето, това се казва пура! Я ми кажи кога ще мине оттук конвоят с провизии?
— Тази нощ към четири сутринта.
— Прекрасно! Значи има време. А кой ще го придружава?
— Аз и няколко матадори.
— Аха! И тия ли мерзавци ще участват в днешното тържество? Отлично, познаваш ли началника им?
— Не! Видях го набързо и тъй изкусно се беше обвил със своята монашеска дреха, че само върхът на носа му се виждаше. Да ти кажа, братко, животът, който водя сега, е страшна мъка за мен, просто не е по силите ми! Да служиш на хора и интереси, които са ти противни, да се биеш срещу тези, за които си готов да пролееш и последната си капка кръв — това тъй ме измъчва, че повече не мога да търпя!