Той отсъства час и половина. Дон Торибио Карвахал го чакаше. След краткия, но сериозен разговор с полковника капитанът бързо се метна на седлото и без да се бави нито минута, се понесе към главната квартира.
След заминаването на адютанта полковникът свика всички офицери, на които разясни до най-малки подробности своя план, и като им заповяда да бъдат напълно внимателни и предпазливи, ги освободи.
Внезапното нападение на храбрия партизанин надмина всички очаквания. Както и сам дон Рафаел признаваше, задачата не бе лека, обаче той не губеше кураж и се надяваше на успех.
Само не им каза, че днес разчита да убие с един куршум два заека. Служейки на делото на либералната партия, в същото време служеше и на собствените си интереси. Трудно можеше да се каже дали общото дело е по-важно за него от личното, защото отмъщението сред населението пр крайбрежието на Тихия океан играе най-важна роля в живота му.
В два часа през нощта целият отряд, разбуден поединично от своите офицери и подофицери, се построи без шум в бойни редици, готов за настъпление.
Като предпазна мярка копитата на конете бяха обвити с парцали, а на ездачите бе поръчано да носят сабите си под лявата мишница, за да се избегне звънтенето им по време на похода.
Когато всичко бе готово, полковникът набързо прегледа всички войскови части, за да се убеди, че нито една предпазна мярка, заповядана от него, не е пропусната, и отправи към войниците по няколко насърчителни думи.
Най-после се прошепна заповедта за поход и отрядът потегли с бърз ход от мястото на бивака като легион нощни призраци.
Шестстотин войници, които дойдоха в лагера им преди половин час, вървяха мълчаливи след взводовете кавалеристи, командвани от трима офицери.
Тази войници бяха артилеристи, изпратени от главнокомандващия, за да заместят прислугата на пленените от врага оръдия.
Конницата авангард от тридесет души се движеше на двеста крачки пред отряда, а младият полковник — на още толкова разстояние пред авангарда с напълнени пистолети, като се нагърби с опасната и отговорна служба на разузнавач.
Нейде далеч часовникът на селска църквица удари четири часа сутринта, когато шепнешком се предаде командата: „Стой!“
Колоната спря като закована, само командирът и полковник дон Рафаел Кастильо, продължаваше да върви предпазливо напред.
Стигнал до един завой на пътя, той се подпря на коня и като извади от джобовете своите фойерверки, започна усилено да пръска искри. След миг на стотина крачки пред него се изви към небето тънката следа на ракета и веднага падна на земята.
Това бе отговор на сигнала на полковника.
Колоната отново тръгна напред.
След малко, пресичайки в галоп една твърде гъста гора, конницата излезе на голяма поляна, където пред очите им се показа необикновена гледка.
Сред поляната стоеше обоз, готов да потегли. Многобройна кавалерия, построена в боен ред, като че очакваше да пристигне отрядът на дон Рафаел. Тази конница, на брой около шестстотин души, представляваше отрядът на Мучачо, тоест на дон Лоп Кастильо.
В сенките на дърветата се виждаше някаква тъмна маса, простряна като черно петно на земята. Това бяха войници от групата на Ел Фрейл. Te изглеждаха като мъртви, защото спяха.
— Трябва им цяло денонощие! — насмешливо каза дон Лоп, като посочи към тях с презрителен жест.
— Ти се смееш, братко. Има ли нещо ново?
— Да, ела тук! — с нервен и треперещ глас каза той.
— Почакай една минутка!
Полковникът даде заповеди на офицерите си и като скочи от коня, тръгна пеша с брат си.
Дон Лоп го отведе на самия край на поляната, малко встрани от другите, където му посочи човек, който дълбоко спеше — вързан, както и останалите.
Дон Лоп взе факел и двамата млади хора ниско се наведоха към земята.
— Виж го добре! — каза дон Лоп и гласът му прозвуча като писък през стиснати зъби.
— Това е дон Хуан Педросо! — обади се дон Рафаел. — Същото ми каза и дон Торибио.
— Лицето не е важно! — нетърпеливо извика дон Лоп. — Виж лявата му ръка.
— Проклетник! — извика младият човек с глас, който трудно можеше да се опише. — Той е! Той е убиецът!
И наистина, на лявата ръка на тоя негодник, сложена върху гърдите му, липсваха двата последни пръста.
— Да, той е! — с глуха ярост потвърди дон Лоп. — Пипнахме го най-после.
— Сега вече няма да може да се изплъзне от ръцете ни — добави дон Рафаел, като нервно стискаше ръката на брат си.
— Какво ще правим сега? — попита дон Лоп.
— Не се безпокой повече за него, сега вече е моя грижа. Както е вързан, ще го хвърлят в една от артилерийските коли, а след сражението ще видим какво ще го правим. Двама мои доверени хора няма да се отделят от него.