— А, значи това искате! — извика той, като кръстоса смело оръжието си с тяхното.
Но боят бе съвсем неравен: въпреки своята необикновена сила, ловкост и сръчност той бе сам срещу двама и тия двама не му отстъпваха нито по сила, нито по ловкост, нито по умението да си служат с оръжие. Te бяха нащрек и обвитата с дебело сарапе лява ръка им служеше като отличен щит, с който успешно да парират ударите на врага, докато ръцете на Торибио бяха заети, а с единия от двамата неприятели трябваше да се бие с лявата ръка. Въпреки всичко борбата трая дълго, синовете на стария се мъчеха само да обезоръжат Торибио, без да го ранят.
Ето че най-после храбрият пришелец изпусна силен и яростен вик и скочи във водата.
— Ха, не бързай! Почакай, защо бързаш? — насмешливо го задържа старикът, като го улови за дрехата.
Ловките млади хора така заплетоха оръжието на Торибио в диплите на своето сарапе, че той по неволя трябваше да го изпусне от ръцете си.
— Ще се предадеш ли? — запита старецът.
— Обезоръжен съм! — намръщено отвърна младият човек.
Старецът сви рамене.
— Защо се оплакваш, по теб няма и драскотина.
— Убийте ме по-скоро, дон Салвадор де Кастильо! — глухо отвърна той. — Защо се бавите?
— Защо ли? Ти искаше да съблазниш племенницата ми, но тя не се поддаде, не повярва на нежните ти думи. Тогава ти почна да я заплашваш, а пък аз веднага й се притекох на помощ. Заловихме те на местопрестъплението и аз имам право да те убия като куче!
— Хайде, убийте ме!
— Почакай, защо да бързаме? За какъв ме смяташ ти?! Ще те накажа както трябва, ще те накажа, но няма да те убия.
— Излишно е! Не бива да ме щадите!
— Защо?
— Защото, ако остана жив ще ви отмъстя. Запомнете добре!
— Чакай! Какво говориш?
— Заклевам се, че ще отмъстя на вас и на синовете ви!
— Твоя работа! Но внимавай да не попаднеш още веднъж в ръцете ни! Тогава няма да ти простим!
— Не искам от вас милост — извика младият човек, като скърцаше със зъби, — мразя ви и пак ще повтарям: ако ме оставите жив, ще унищожа цялото ви семейство!
— Ще видим, но дотогава ще си получиш заслуженото!
В този момент двамата синове на старика се хвърлиха върху младия човек и като го стегнаха в собственото му сарапе, понесоха го към реката.
Торибио нищо не продума, не помръдна, лицето му пребледня като на мъртвец, чертите му се изкривиха от злоба.
— Къде ме носите? — запита той, като се намери на лиановия мост.
— Сега ще видиш! — отвърна старикът, като запуши цигара.
Насред моста шествието спря.
— Тука, тука! — обади се старецът, като разтваряше лианите.
— Какво мислите да правите? — попита още веднъж Торибио.
— Ще те хвърлим в реката и нищо повече.
— Мен? Ще ме хвърлите в реката?! Защо?
— Защото си луд и този студен душ ще ти помогне! — насмешливо отвърна дон Салвадор.
— О, недейте, това е ужасно!
— Защо се плашиш? Нали плуваш като риба, зная го. Пази се да не попаднеш на някой алигатор, каквито тук има в изобилие!
— По-добре ме убийте с пушка или с нож.
— Не, казах вече, че не искам да си мърся ръцете с кръвта ти — добави жестокият старик, — по-зле ще бъде за теб, ако попаднеш в устата им. Ако успееш да излезеш на брега, внимавай да не стъпиш на моя земя, защото ще те посрещнем с пушечен огън. Хайде, на добър час! Гледай да не попаднеш още веднъж в ръцете ми! — После, като се обърна към синовете си, им рече: — Ще отида на наблюдавам край реката и когато ви дам сигнал, веднага го хвърлете в реката.
— Добре, татко! — отвърнаха заедно синовете.
— Довиждане, приятелю Торибио! — насмешливо извика старецът и бързо закрачи към брега.
Когато братята останаха насаме с осъдения на смърт нещастен младеж, те мълчаливо се спогледаха.
Торибио мълчеше. Странната смърт, която му предстоеше, сломи силите му и той дори не се опита да моли за милост.
В това време братята си пошепнаха нещо.
— Слушай — заговори тихо Рафаел, като се наведе над нещастника, — брат ми Лоп и аз сме против искането на баща ни, но не посмяхме да се противим. Кажи ни, умееш ли добре да плуваш?
— Да, но то не може да ме спаси, щом нямам оръжие, с което да се браня.
— Но ако имаш нож? — запита Рафаел.
— О, ако имах нож, бих се спасил: алигаторите са плашливи.
— Тогава вземи си ножа! Ето го! — каза Лоп.
— Истина ли? Нима ми връщате ножа? — радостно викна младият човек.
— Вземи го по-скоро!
Торибио с радост сграбчи ножа си.
— Няма да забравя, че на вас дължа живота си! — извика той.
— А най-важното е да не се навърташ вече около нашия дом! — каза дон Рафаел. — Да, друг път няма да можем да те спасим!