Обаче полковник Итурбид, който пръв се пробуди, успя да събере около себе си около седем-осемстотин души и се опита да поведе по-организирано сражение.
Te бяха стари, опитни войници, храбри в бой и отлично дисциплинирани, готови по-скоро до един да умрат, отколкото да се предадат. Te проявиха чудеса от храброст и няколко пъти успяха да отблъснат противника, но бе твърде късно да спасят лагера: сражението бе загубено.
Целият този героизъм не можеше да доведе до нищо друго, освен да продължи отчаяния бой без полза и да бъдат избити всички.
Полковник Итурбид разбра всичко и изкомандва отстъпление. Испанците почнаха бавно да отстъпват, бранейки се отвсякъде от врага, като се разреждаха, за да прикриват своите другари, бягащи като безумни.
Тъй отстъпваха те под ужасния неприятелски огън, горди, надменни и безстрашни. Да си пробият път, за испанците не бе трудно, защото мексиканците само ги обстрелваха, без да ги преследват сериозно. Не се бояха от повторно връщане на испанците под стените на Анко Сеньорес, защото ония нямаха оръдия нито оръжие, нито бойни припаси, нито храна; всичко бе взето от врага им, както и петте знамена.
Като оставиха петстотин души ранени, които не можаха да приберат, мексиканците плениха осемстотин войници, като не сметнаха снабдителите и търговците, които не участваха в боевете. Освен това взеха и четиристотин коня. Тъй бе вдигната обсадата от малкото градче Анко Сеньорес, което имаше еднакво важно стратегическо значение и за двете воюващи страни.
Сега историята за освобождението от обсада на това малко градче премина в областта на легендата, но не толкова поради небивалата смелост на плана, колкото благодарение на това, че събитието е свързано с името на полковник Итурбид, което по-късно доби трагична известност в историята на мексиканското въстание.
След като испанците напълно очистиха околността на Анко Сеньорес, а преследващите ги групи мексиканци се прибраха в града и съобщиха, че врагът се е оттеглил в планината на Де ла Каленса на път за Манила, дон Рафаел вкара обоза в града; после, като съедини своя отряд с братовия си, с ускорен марш тръгна към главната квартира на мексиканските войски, като заповяда на отряда на дон Торибио да придружава пленниците, ранените и колите с оръжие и снаряди, знамената и неприятелските оръдия. Дон Хуан Педросо, добре свързан и конвоиран от двамата кавалеристи, бе заключен в една от колите и също следваше обоза. От предпазливост дон Лоп взе ключа от колата в себе си, да не би дон Торибио, проявявайки любопитство, да види тъста си и да се учуди на такова отношение към него. Подобна случайност трябваше на всяка цена да се избегне.
Главнокомандващият прие двамата братя твърде любезно и ги поздрави горещо за успешния край на боя и бързината, с която изпълниха своя опасен план.
Наистина сражението трая не повече от час, тъй че към изгрев слънце всичко бе свършено.
На другия ден в главната квартира се яви пратеник на Конгреса, за да предаде на тримата командири изпратените от Конгреса награди.
Дон Рафаел бе произведен генерал, дон Лоп — полковник, а дон Торибио Карвахал — дружинен командир. Това бойно отличие бе твърде справедливо, особено по отношение на дон Лоп, комуто се падна най-тежката и опасна роля и който сега, минавайки в освободителната армия, доведе отряд кавалеристи от шестстотин смели, храбри момчета, като командира си предани на освободителното дело.
Цялата армия одобри и се отнесе съчувствено към отличието, с което бе удостоен тоя млад човек.
Няколко дни след бягството на дъщеря си, отведена от дон Торибио Карвахал, дон Хуан Педросо напусна къщата си, като остави в нея само жена си, без да й каже причините, които го карат тъй неочаквано да замине, нито пък кога ще се върне.
Измина повече от година от внезапното му изчезване, което доня Мартина съвсем не знаеше на какво да отдаде. Това кротко и добро същество безропотно понасяше зверското държание на мъжа си и не можеше да разбере с какво се е провинила пред него, та толкова време да не й се обажда. Тя дори не знаеше жив ли е, или умрял.
Дъщеря й писа два пъти, като й съобщи за венчавката с дон Торибио, и я уверяваше, че е щастлива. Друг път доня Мартина случайно научи, че щерка й благополучно родила бебе, което просто обожават, и че мъжът й е постъпил в редовете на действащата мексиканска армия, като оставил жена си в малкото планинско градче Зимапан в една провинция на Мексико. Бедната старица нямаше никакви други вести за близките и мили за нея същества.