Животът й бе твърде печален: най-много я измъчваше самотата; като не искаше да остане съвсем сама в ранчото, покани да живеят при нея две далечни роднини, хора твърде бедни, за които това нейно предложение бе истинско благодеяние.
Сега животът й течеше мирно, еднообразно, но скучно, защото нищо не веселеше и не развличаше тези хора, които нямаха нито цел, нито радост. Една вечер, останала сама в общата стая на ранчото, тя тъжно размишляваше върху живота си, когато изведнъж на вратата се почука доста силно и рязко.
Бе около десет часа вечерта, а толкова късно в гората е съвсем неудобно време за посещение, защото хората си лягат да спят веднага след залез слънце. На първо време бедната женица се изплаши, но скоро се успокои, като си помисли, че през живота си на никого не е сторила зло, че има само приятели, а не врагове. Навярно в сърцето й проблясна смътна надежда, че може да е дошъл мъжът й.
Стана от стола и тръгна да отвори вратата.
В стаята влязоха неколцина мъже, а през полуотворената врата при светлината на свещта видя мнозина други. Конници стояха неподвижни и мълчаливи около черно муле, върху гърба на което бе привързан грамаден денк, неясните очертания на който леко напомняха човешка фигура.
Измъченото напоследък сърце на бедната старица неволно се сви от страх. Вик на ужас се изтръгна от гърдите й, когато видя, че лицата на всички хора, които влязоха в стаята, бяха скрити зад черни маски.
— Успокойте се, сеньора! — обади се един от маскираните. — Не ви заплашва никаква опасност, ние не сме бандити, нито пък убийци или крадци.
— За Бога, кои сте вие? — извика бедната старица, като умолително протегна ръка.
— Ние сме съдии! — тихо отвърна маскираният. — Но от вас нищо не искаме; ще отговорите на някои наши въпроси, които сега ще ви отправим; но преди всичко седнете и се успокойте; няма защо да се страхувате от нас.
Трепереща цяла, бедната женица по-скоро падна, отколкото седна на стола, който и поднесе маскираният.
Настана дълго мълчание.
— Е, сега ще можете ли да ни отговорите, сеньора? — вежливо запита непознатият.
— Да, сеньор, вярвам, че ще мога.
— Как се казвате?
— Мартина Долорес Пачеко Перал, сеньор.
— Вие сте законната съпруга на дон Хуан Педросо, нали?
— Да, сеньор!
Тук трябва да отбележим, че омъжените жени в Мексико и Испания запазват моминското си име и фамилия.
— Мъжът ви напусна ли ви?
— Да, сеньор, още преди петнайсет месеца и седемнайсет дни! — отвърна бедната разтреперана жена.
— Защо го стори?
— И аз не зная, сеньор!
— Не знаете ли!
— Кълна се в света Богородица Гуаделупска, моята свята покровителка.
— Вярвам ви. След заминаването си съобщи ли ви нещо за себе си?
— Никога нищо! — отвърна тя, като потисна една тежка въздишка.
— Самичка ли живеете?
— Не, с мен живеят двама мои роднини, мъж и жена. След като мъжът ми ме напусна, аз ги повиках да дойдат, защото самотата ме плашеше.
— Къщата ваша ли е?
— Не, сеньор, къщата и всичко в нея принадлежи на мъжа ми. Аз нямам нищо.
— С какво превижявате?
— Със средствата, които добивам от моето семейство. Мъжът ми взе всичко, което можа да прибере, дори и конете.
— Все пак в конюшнята имате някакъв добитък?
— Да, сеньор, една дойна крава и коза, които ми дават мляко.
— Знаете ли мястото, където живее вашата дъщеря?
— Казват ми, че живеят в Зимапан, в една провинция на Мексико.
— Да, там живее. Кажете, бихте ли се зарадвали, ако видите дъщеря си?
— О да, сеньор! Това ще бъде най-голямата радост за мен. Аз тъй много я обичам, но за мое нещастие…
— Скоро ще я видите! — прекъсна непознатият старицата. — Вървете и събудете вашите роднини.
В същия момент те сами влязоха в стаята. Шумът от гласовете ги събуди и те побързаха да се облекат и влязат, за да чуят какво се иска.
— Сеньора — добави непознатият с тон, който не търпеше никакво възражение; — най-късно след час ще напуснете тоя дом, където повече няма да стъпите. Двама мои хора благополучно ще ви отведат в Гуано Хуан и оттам лесно ще отидете в Зимапан, дето живее дъщеря ви, която ви очаква. Вашите роднини могат да ви придружават и след като пристигнете в Зимапан, там ще намерите вашата крава и козата. Побързайте да се приготвите за дълъг път и недейте оставя тук нищо ваше. Доведохме ви едно силно и младо муле, което ще отнесе вашия товар и храна, за да не обременявате конете. Ние ще се оттеглим на поляната, където ще чакаме, докато се приготвите и дойдете. И тъй, доскоро виждане, сеньора!