Каролине Бернард — Рандеву в „Кафе дьо Флор”
Пролог
Детството на Виан приключи през един слънчев летен следобед на 1926 година. Както обикновено бе отишла в гората с братята си и съседските момчета и се катереше по дърветата наравно с тях. Прибра се вкъщи запотена и разрошена. Майка й направи сериозна физиономия и я отведе настрана.
— Как само изглеждаш, Виан! Не е редно момиче на твоята възраст да лудува така. Братята ти ми разказаха, че всички видели долните ти гащи, докато си се смъквала от дървото. Засрами се! Едно момиче не прави такива неща. От днес нататък ще си стоиш близо до къщи.
Виан изтича в стаичката си под покрива и разплакана се хвърли на леглото. Беше почти на петнадесет години, а животът й сякаш бе свършил.
Един ден в библиотеката в Алес откри книга за растения и я обзе страст към ботаниката. Дебелият том с фино изрисувани и прекрасно оцветени цветя, храсти и дървета я омагьоса. Цветове, пъпки, листа, корени — всичко бе предадено в подробности, виждаха се дори най-фините власинки и разклонения. Виан зае книгата от библиотеката и предприе безкрайни обиколки из горите и поляните около Сен Флоран, за да открие изобразените растения. Всеки път се връщаше с нова находка. Предпазливо полагаше растението върху перваза на прозореца, за да изсъхне, после го рисуваше. Един ден гордо отнесе една от рисунките си в училище и учителката й мадмоазел Гримо й показа как да притиска части от цветя и растения, за да ги запази. Покриваше ги с попивателна, слагаше ги между две дървени плоскости и стягаше плоскостите с два големи винта. След два дни игликата бе напълно изсъхнала. Бе изгубила малко от цвета си, някои части изпаднаха при вдигането на попивателната, но съвсем ясно си личеше какво е цветето.
— Защо се прави така? — попита Виан.
— За да сравняват различните растения. За да установят дали те принадлежат към едно семейство. За да консервират растения, от които съществуват само няколко екземпляра…
Виан кимна.
— Има едно място, където събират растения от целия свят. И още водорасли, гъби, мъхове, пустинни растения, просто всичко.
— Къде е това място?
— Това е Ботаническият институт към Националния музей по естествена история в Париж. Повечето хора обаче го знаят като „Ботаническата градина“.
— Ботаническата градина в Париж — повтори почтително Виан. — Много искам да я видя.
А сега майка й не й позволяваше да обикаля с ботаническата кутия дори околностите! Само защото беше момиче!
Родителите на Виан, Арно и Клотилд Ренар, притежаваха малък магазин в Сен Флоран — село с петстотин жители сред хълмовете на Севенските планини[1]. В магазина имаше бръснарски стол, а на отсрещната страна — големи стелажи за продажба на дрогерийни стоки и билки.
Още като дете Виан често ходеше в магазина, метеше и лъскаше огледалата. Така опозна всички хора от околността, а от дочутите разговори узнаваше много неща, които клиентите споделяха доверително с баща й. Арно беше социалист и не криеше политическите си убеждения — основателна причина за някои хора да не влизат в магазина му.
Най-ревностният му клиент беше Испанеца — така го наричаха всички. Живееше със семейството си в планината и произвеждаше козе сирене. Виан се възхищаваше на пищните му дъщери — с тъмни коси и почти черни очи, те изглеждаха съвсем различно от нея. Тя беше жилеста и бледа, със светлосиви очи. Лицето й практически нямаше цвят. Докато дъщерите на Испанеца бяха яркочервени макове с огромни цветове, тя беше глухарче, прозрачно и обикновено.
На четиринадесет Виан напусна училище и започна всеки ден да помага в магазина на родителите си. Работата я отегчаваше. Да смита косите на подстриганите, да подрежда стоката, да се държи любезно и с най-неприятните клиенти: това ли щеше да прави до края на живота си? Винаги криеше под тезгяха книга, най-често ботаническа, и когато в магазина нямаше клиенти, потъваше в четене. След първата си среща с хербария бе убедена, че иска да се занимава с ботаника. За да стане ботаничка обаче, бе нужно да следва, а баща й никога нямаше да го допусне. Видеше ли я да чете, той започваше да ругае. Една от съученичките й замина за Париж с по-голямата си сестра, за да учи занаят — щеше да стане шивачка на бельо. Виан й завидя с цялото си сърце. И тя искаше да отиде в Париж! Искаше да учи и да работи в Ботаническия институт!
Жадно поглъщаше всяка статия за Париж в списанията, които жените от селото си разменяха. Театрални премиери, изложби, огромни снимки на най-новите модни творения заемаха цели страници. Най-силно обаче я интересуваха статиите за жени, прочули се в столицата като танцьорки, писателки, предприемачи, меценати, а понякога и като престъпнички. Някои жени дори излизаха на улицата да демонстрират! Вечер Виан лежеше в леглото и си представяше какъв ще е животът й в Париж. Там щеше да живее истински, а не да вегетира като в Сен Флоран. Но как да отиде в града на мечтите си? Родителите й едва разрешиха да посещава прогимназията за момичета в Алес — мадмоазел Гримо успя да ги убеди само след многократни посещения. Виан беше достатъчно умна, за да посещава прогимназия. На заключителното тържество тъкмо тя държа реч, защото беше най-добрата в класа. После обаче баща й не допусна повече преговори.
1
Планинска верига в Южна Франция, югоизточният дял на Централния масив. През 1970 г. обявена за национален парк. — Бел. ред.