— Готов съм. Да тръгваме. — Неочаквано Жан-Луи се бе изправил до мен.
Излязохме от градината през красивата порта и тръгнахме надясно. Улицата се спускаше стръмно към реката — V район се намира на хълма на Сент Жьоневиев, патрон на града. На следващия ъгъл табела на една от къщите съобщаваше, че през 1922 и 1923 година тук е живял Ърнест Хемингуей със съпругата си Хадли. Малко по-нататък видяхме отляво остатъци от някогашната градска стена. Зад тях се издигаше огромният купол на Пантеона. Друга табела ни насочи към арените на Лутеция[6]. Много от страничните улички все още бяха със стария си паваж.
— Не си представях, че в Париж продължават да съществуват такива селски кътчета — отбеляза Жан-Луи.
— Намираме се в най-старата част на града. Тук са последните запазени останки от римско време. Строителните планове на барон Осман не са стигнали дотук. Дълго време кварталът изобщо не се е числял към Париж.
— Харесва ми.
— Почакай да видиш Сена.
В края на улица „Кардинал Лемоан“ хоризонтът се отвори и двамата се озовахме точно пред остров Сен Луи. Тук най-изисканите, най-елегантните сгради на Париж се гушеха една в друга, издигаха се над плачущи върби и над реката. Стените на кейовете блестяха бели под слънцето, по пейките седяха хора. Отидохме до средата на моста и се облегнахме на перилата, за да се полюбуваме на гледката. Под нас водата на Сена отразяваше слънчевите лъчи, над нея господстваше свежата пролетна зеленина на дърветата, после идваха фасадите от пясъчник с прозорци от пода до тавана и балкони от ковано желязо, над тях грееха в сиво и зелено медните покриви, а над всичко това се бе разпростряло сияещото пролетно небе, осеяно с облачета, предвестници на хубаво време. От красотата, разкрила се пред очите ни, останахме безмълвни.
Ръка за ръка продължихме към острова. Стигнахме до края му и поехме по малък мост към остров Сите. Отстрани се издигаше задната страна на „Нотр Дам“. По крайбрежната алея артисти и художници показваха изкуството си. Група пъстро облечени млади хора произвеждаха завладяващи звуци с помощта на кофи и тенджери. Около тях се бяха събрали доста хора, някои танцуваха. С мъка се промъкнахме през тълпата. Няколко метра по-нататък възрастен мъж продаваше авокадо — три парчета за три евро.
— Внимавай за чантата си — прошепна ми Жан-Луи. Аз обаче се чувствах толкова добре, че изобщо не се замислих.
Минахме отстрани на „Нотр Дам“ и излязохме на малък площад, засенчен от дървета. Край тях в няколко дълги железни павилиона със зелени покриви цветари предлагаха стоката си. Минахме през един от павилионите и мигом ни завладяха ароматите на хиляди цветя. Лалета, рози, хортензии, момини сълзи, вечнозелени растения и кактуси… Истинско море от багри. Даже канавките бяха пълни с нападали цветни листенца. Пред щандовете висяха старомодни волиери, обитавани от папагали и пойни птички. Пееха и цвърчаха една през друга, сякаш убеждаваха минувачите да ги купят. Познавах този пазар от едно време. Често идвах тук, понякога си позволявах букет цветя. Ето я и пейката, където често седях и наблюдавах пъстрата бъркотия. Посегнах към ръката на Жан-Луи и я стиснах силно — бях много развълнувана.
— Къде е мостът? — попита той.
На сбогуване зарових нос в букет люляк, чийто омаен аромат доминираше над всички други ухания, и поведох Жан-Луи нататък. Отидохме до тесния край на острова, където се намира площад „Дофин“. Посочих с пръст напред.
— Това е „Пон Ньоф“. Следващият мост е „Пон дез Ар“, онзи с катинарчетата.
Декорът, образуван от широките тротоари и могъщите платани, изглеждаше възхитително. Ето го Париж на монументите и архитектурните чудеса. Пред нас се появи френският институт, от другата страна на реката се разпростря фасадата на Лувъра, дълга сто метра. По брега седяха рибари и изобщо не се впечатляваха от гледката. Спомних си многото филмови сцени, които се разиграват тук: влюбени двойки, нежно прегърнати, безумни преследвания, самоубийци, тръгнали да се давят заради отхвърлена любов.
6
Галско римски амфитеатър, най-старото запазено съоръжение на територията на Париж. — Бел. прев.