Във второто помещение висяха картините, създадени в Кан. Две малки платна показваха жени на полето. Навярно Дейвид ги бе нарисувал през последните седмици от престоя си, точно според своите желания. Виан откри три актови картини, на които беше тя. Тялото й светеше в топъл златист цвят под падащите през прозореца слънчеви лъчи, очите й бяха подчертани с черни линии, веждите изглеждаха прави и тънки. Очевидно Дейвид не се бе затруднил да нарисува тялото й по спомени. Нищо чудно обаче да я е скицирал тайно, докато е спяла. Във всеки случай промените в тялото й, предизвикани от бременността, си личаха съвсем ясно — поне за човек, който беше наясно с положението. Като цяло картините от Кан изглеждаха по-смели, с модерно водене на четката, много по-цветни. Сякаш силата на близкото море се беше увековечила в тях.
— Прекрасни са — пошепна Виан. — Различни. По-смели.
— Виждаш го, нали? Знаех си — кимна Дейвид.
Тя се усмихна.
Виан разгледа изложбата и се върна в близкото до улицата помещение, за да се изправи пред главното произведение. Беше си го запазила за края, защото за нея това бе най-важната картина: „След бала“. Вгледа се внимателно и осъзнавайки какво е постигнал Дейвид, въздъхна удовлетворена. Обикна картината още в Кан, тогава я смяташе за завършена, но той очевидно бе прекарал още много часове пред платното, за да я направи съвършена. Виан остана възхитена не просто от цветовете и точните детайли, а от израза, който Дейвид бе придал на лицето й. Да, тя изглеждаше красива, това се дължеше на скъпоценната рокля от Вионе, на нежната кожа и вдигнатата на кок коса, прихваната от наниз перли, с меко падащи по тила кичурчета. Изразът на лицето й обаче беше много специален. В него се криеше спокойна увереност, същевременно жената беше вглъбена в себе си и замислена.
— Би могъл да ме нарисуваш как те гледам — каза тя на Дейвид, който през цялото време стоеше зад нея и наблюдаваше реакцията й.
Той зарови пръсти в гъстата си коса.
— Да, би трябвало. Но не бях в състояние да уловя онова, което бе вътре в теб. Убягваше ми. В Кан често имах чувството, че мислиш за друго, не за мен. Имаше нещо в погледа ти, в начина, по който понякога отместваше очи… — Пристъпи по-близо и сложи ръце върху раменете й. — Твърде много ли поисках от теб? Нима те изгубих?
Виан се обърна и впи поглед в лицето му.
— Как бих могла да живея без теб?
— Опасявам се, че ти ще се справиш по-добре, отколкото аз без теб. През последните месеци ми липсваше толкова силно, че едва не умрях.
Виан се усмихна.
— Ти се нуждаеш непрекъснато от отдалечаване.
Дейвид сведе поглед.
— Аз съм несправедлив и егоист. Въпреки това искам винаги когато се нуждая от теб, да си близо до мен. Не мога да съществувам без теб.
— Обичам те — отвърна тихо тя.
Позволиха си такси до улица „Дагер“. Там отпразнуваха успеха на Дейвид и новата си среща. Още с влизането Дейвид я привлече към себе си и я целуна. Виан простена. Колко й беше липсвала любовта му.
— О, Виан — прошепна той, заровил лице в шията й.
Започна да милва гърдите й нежно, но и настойчиво.
Тя се притисна към него. Искаше да го усети целия, дрехите само пречеха. Започна да разкопчава ризата му, копнееше да помилва гладката кожа на гърдите му. Любиха се през цялата нощ, едва на разсъмване заспаха, нежно прегърнати.
Виан се събуди, когато Дейвид донесе вестника и кроасани. Никога не беше излизал да вземе закуска. Нещо между тях се бе променило.
Дейвид остави кроасаните на масата и отвори вестника.
— Чуй какво пише този жалък драскач!
В тези несигурни времена, когато нашата страна е в опасност, е крайно неприлично да се излагат портрети на елегантни дами в красиви рокли, отдадени на екстравагантни забавления. Но един галерист евреин надали познава подобни грижи.
Дейвид кипеше от гняв.
Виан се уплаши. Седна в леглото и попита:
— Какво иска да каже този? Дюдеван наистина ли е евреин? Отвратителни думи!
— Ако го видя, ще му фрасна един!
През следващите дни Виан беше изпълнена с нервно безпокойство. Чувстваше се прещастлива, че е отново с Дейвид, ала копнежът по Беноа я изгаряше. Тепърва щеше да се учи да живее без него. Освен това изложбата на Дейвид не протичаше така, както той се бе надявал. Времето не беше подходящо за посещаване на галерии и гледане на картини, още по-малко за купуване. Всички погледи бяха отправени с безпокойство към Германия, където Хитлер все по-открито заявяваше желанието си за война.
Дейвид се тревожеше.