— Ако започне война, ще ме върнат в Англия.
Тази перспектива го вцепеняваше. Не беше в състояние да рисува. Часове наред стоеше пред статива, без да вдигне четката. Накрая я захвърляше изнервено и отиваше да се напие. Виан не излизаше с него. Имаше си свои грижи. Страдаше за сина си. Гърдите я боляха, когато мислеше за него и си спомняше тихото мляскане при кърмене. Сега Беноа сигурно гледаше Агнес с онзи неразгадаем поглед, в който беше скрит целият свят и който стигаше до дъното на душата.
Шумните забавления, съчетани със страха от неизбежно наближаващото, костваха много сили. Парижани се забавляваха — до смърт. Танцуваха върху пламтящ вулкан. Никой не ги обвиняваше. Всички предчувстваха скорошния край на добрите времена. Всички вземаха, каквото още беше възможно. Откакто Народният фронт бе въвел платената отпуска, французите ходеха на море. Ако бяха влезли в града през тези дни, германците нямаше да заварят никого.
Но нима генералите не тръбяха, че френската армия е по-силна отвсякога, че линията „Мажино“ е непревземаема, че немците никога няма да се осмелят да воюват срещу Франция — а ако все пак го направят, ще се провалят с гръм и трясък!
Всички искаха да вярват в това и да се насладят на почивката си. Виан не вярваше в мира. Страхуваше се, че ако се стигне до война, ще изгуби Дейвид.
Само две седмици след завръщането й в Париж пристигна телеграма от Лондон. Бащата на Дейвид бе починал. Той веднага си събра багажа и потегли, за да стигне навреме за погребението.
— Ако се случи нещо…
Виан го погледна ужасена.
Той пристъпи към нея и взе ръцете й в своите.
— Ако не се върна до четири седмици, прибери картините в твоя дом и освободи жилището ми.
Тя кимна.
— Дотогава със сигурност ще си се върнал — промълви и опита да се усмихне.
— Ще се върна, как няма да се върна.
Целуна я и се качи на влака. В следващия миг обаче отново скочи на перона, грабна я в прегръдките си и я целуна с цялата страст, на която беше способен.
Виан захълца. Дейвид се откъсна от нея със сила, скочи в потеглилия влак и остана на вратата да я гледа, докато влакът излезе от гарата.
След три дни германският Вермахт влезе в Полша. Във Франция бе обявена мобилизация, на 3 септември Англия и Франция обявиха война на Германския райх. Служителите в Ботаническия институт започнаха да опаковат скъпоценните експонати и книги и да ги изпращат в архиви и подземия извън Париж. Ежедневно пристигаха камиони и отпътуваха, натоварени със сандъци. Затвориха изложбата. И без това вече не идваха посетители.
В края на месеца Виан отиде при мадам Обленски да освободи жилището на Дейвид.
— Знаех си, че мосю Скот няма да се върне. Времената са лоши — въздъхна хазайката.
Виан обиколи за последен път помещенията, където бе живяла с Дейвид. Тук нямаше много картини, повечето бяха изложени в галерията на Дюдеван. Дейвид бе взел костюмите си, само зимното му палто висеше самотно в гардероба. Виан го откачи и зарови лице в меката материя, за да вдъхне аромата му.
Събра платната, опакова всичко. Вещите на Дейвид от годините в Париж се събраха в три кашона. Тя повика такси, за да ги закара на пасаж „Котен“.
Подреди кашоните в един ъгъл. Огледа малкото си жилище и усети огромна празнота. Животът й с Дейвид бе приключил. Не вярваше, че войната ще свърши бързо и той ще се върне при нея. Тя щеше да живее без него, без любовта му. Това я плашеше. Крачеше из стаята и плачеше.
Поне да можеше да му пише! Клотилд редовно получаваше писма от Жано, който бе мобилизиран близо до Мец и работеше в някаква метеорологична наблюдателница. А тя бе получила само една пощенска картичка с няколко реда.
Дейвид пишеше, че е длъжен да се погрижи за майка си и за фабриката. Че са го мобилизирали и няма право да каже къде се намира. Че не рисува, защото няма време.
„Няма време и за любов“, помисли си горчиво младата жена. Цензурата беше задраскала последните три реда. Виан многократно завъртя картичката, вдигна я срещу светлината, опита се да измие черната боя, но така и не успя да прочете какво е искал да й каже Дейвид.
Тридесет и три
В парковете копаеха окопи. Разпределяха се скривалища, провеждаха се упражнения по противовъздушна отбрана. В големите градски сгради хората слизаха в мазетата и в помещенията на портиера, останалите намираха убежище в метростанциите. Поради затъмнението нощите в града на светлините оставаха черни, само боядисаните в синьо лампи пред входовете на метростанциите сочеха пътя на парижани. Германците все още не бяха прекосили границата и в града не падаха бомби, затова никой не смяташе войната за истинска. И французите не нападаха немците. Двете армии стояха една срещу друга на границата и не предприемаха нищо. Забраната за танци скоро бе вдигната, кината и театрите пак се пълнеха, само вечерният час принуждаваше посетителите да се приберат вкъщи веднага след представлението с пословичното „последно метро“.