„Париж си остава Париж“, пишеше на плакатите и във вестниците. Повечето хора вярваха с готовност в подобни лозунги. Въпреки обявяването на война животът в Париж си течеше както досега, само с някои ограничения.
Дюдеван й писа, за да попита какво да прави с непродадените картини. На път към галерията Виан си помисли, че не знае дори първото му име. Зави зад ъгъла и се стресна. Големият прозорец беше счупен и набързо закован с дъски. А самият Дюдеван изглеждаше ужасно отслабнал, лицето му бе посивяло. Все пак положи усилие да бъде любезен. Виан си припомни как Дейвид го наричаше „глупав добряк“. Върху голямото писалище отново бяха струпани обичайните документи и всякакви дреболии. Пак старата бъркотия. Дюдеван забеляза погледа й и извинително вдигна ръце.
— Знаете ли, тук вече не идват клиенти… или съвсем малко. Няма значение как изглежда. Ще си уредя нещата и…
— И какво?
— Ще напусна Париж. Имам приятели на юг. Там било по-добре, казват. Хората не се страхували толкова от чуждестранни шпиони.
Виан разбра за какво намекваше той: много немци и австрийци, потърсили убежище във Франция след идването на Хитлер, бяха арестувани като вражески шпиони и изпратени в лагери.
— За щастие аз имам френски паспорт, но пак не е лесно… Съжалявам, но не мога да направя нищо повече за Дейвид. В момента никой не се интересува от изкуство. Миналата нощ някой ми разби прозореца. Глупава момчешка шега, предполагам.
И двамата знаеха, че не е вярно. Антисемитските лозунги бяха много популярни.
Виан се възхити от самообладанието на дребния мъж.
— Много съжалявам — промълви с болка тя. — Срамувам се от отношението на моята страна към хора като вас.
— Вие не сте виновна — отговори с усмивка той. — Да ви изпратя ли картините?
Посочи й голям топ навити платна.
— Не, ще ги взема веднага. Какво стана със „След бала“?
Внезапно си пожела картината да е още тук. Копнееше да я види, да си припомни най-щастливото си време с Дейвид. Тази картина беше връзката й с него.
Дюдеван посочи навитите платна.
— Тук е. Дейвид не пожела да я продаде, въпреки че клиентът му предложи две хиляди франка. Каза ми, че картината принадлежи на вас.
— Не знаех… — пошепна Виан и пое дълбоко дъх. Дейвид й бе доказал любовта си по необикновено трогателен начин. — Довиждане и внимавайте за себе си — заръча тя на малкия мъж.
— О, не се притеснявайте за мен. Ще се оправя.
Дюдеван стисна тъжно ръката й и я изведе от галерията.
За щастие Виан имаше работата си и успяваше да отклонява вниманието си от копнежа по Беноа и Дейвид. В Ботаническия институт настъпиха доста промени. Мобилизираните й млади колеги скучаеха в окопите в северната част на страната. Всички експедиции и екскурзии бяха отложени. Много страни, с които Франция беше във война или където се водеха бойни действия, бяха забранени за посещения. Не им доставяха чуждестранни списания. Контактите с колеги от други научни институти се прекратиха. За щастие Албер продължаваше да работи в института — беше твърде възрастен, за да го мобилизират. Двамата с Виан се сближиха още повече. Харесваха се и с радост работеха заедно. Понеже нямаха много работа, се заеха да прегледат неизчерпаемите складове. Откриха истински съкровища, доставени преди десетилетия, все още неоценени и некаталогизирани. Намериха документация и материали от експедиции, участниците в които бяха починали преди много години. Тази работа им донесе нови познания, но в нея имаше и нещо потискащо. И двамата я възприемаха като безполезно занимание.
След работа Виан бързаше да се прибере вкъщи, при картините на Дейвид. Още първата вечер окачи възможно повече. С нетърпение очакваше да ги види отново, особено „След бала“. Разви голямото платно и се отдаде на чувствата си. Помнеше всяка минута, през която Дейвид я беше рисувал. Отново усети тръпките по кожата си, предизвикани от хладното помещение, но и от възбудата, която я обземаше при плъзгането на четката по платното, тихите указания на Дейвид и разговорите им. По някое време напрежението ставаше непоносимо, Дейвид захвърляше четката, идваше при нея, вдигаше я на ръце и я носеше в леглото.