Сега картината висеше срещу леглото й — там беше единствената достатъчно голяма стена. Виан лежеше и се учудваше как Дейвид е успял да я нарисува такава. В нейния живот нямаше опияняващи бални нощи. Тя работеше упорито и твърде рядко си позволяваше да се позабавлява. А в момента беше много самотна, без Дейвид и без Беноа.
Обземеше ли я усещането, че таванът ще рухне върху главата й, отиваше на кино. Понякога гостуваше на Клотилд.
— Ние сме млади и красиви, би трябвало да се забавляваме — въздишаше приятелката й. — А какво правим вместо това?
— Времената не са подходящи за забавления — отговаряше Виан. — Тревожа се за Дейвид. Не знам къде е, какво прави. Може да се сражава някъде…
— Все още не се водят сражения — успокояваше я Клотилд. — Само в Полша.
И двете се страхуваха, че положението ще се промени.
Виан прекара първата военна Коледа в Маноск при Беноа; четвъртото й посещение след раждането му. През октомври го бяха кръстили. Клотилд замина с нея за Маноск, защото бе избрана да му стане кръстница. Денят беше чудесен, много тържествен, но когато Беноа се разплака, не Виан, а Агнес го прегърна, за да го успокои. Виан бе съкрушена, ала Клотилд я утеши.
— Един ден той ще живее при теб.
Този път Виан си взе цяла седмица отпуска, за да остане по-дълго с детето си.
При всяка нова среща с Беноа установяваше колко се е променил. Будуваше по-дълго, гледаше я и издаваше щастливи звуци. Навън беше хладно, над хълмовете вееше студен вятър, но Виан редовно го извеждаше на разходка. Чувстваше се добре да ходи до изтощение, докато малкият спи в количката си. Беше й безкрайно трудно да гледа как Агнес го кърми. Тя бе принудена да се откаже от тези моменти на истинска, съкровена близост. Седеше настрана, защото й беше непоносимо, че нежните погледи на Беноа по време на кърменето не са предназначени за нея. Оставаше й само да слуша тихото му примляскване и блажените въздишки.
Беноа успя да й компенсира отсъствието на Дейвид. Виан съзнаваше, че времената не са подходящи за любов, и се опитваше да бъде смела, но когато в началото на новата година седна сама във влака за Париж, я обзеха безкрайна умора и тъга.
Какво ли щеше да е след една година? А след три, след пет? Нима и тогава щеше да е разделена от сина и от любимия си? Нима войната щеше да дойде във Франция?
На Петдесетница германският Вермахт нахлу в Холандия и Белгия и преодоля защитните линии. След три дни, на 13 май 1940 година, германците прекосиха границата с Франция, без да срещнат сериозна съпротива. Парижани започнаха да пресмятат колко време ще мине, докато първите военни части пристигнат в Париж. През нощта на 3 юни обявиха първата въздушна тревога. Германците бомбардираха заводите на „Ситроен“ и „Рено“ в столицата, паднаха убити. Хората прекараха ужасна нощ в противовъздушните укрития.
Започна евакуация. Всеки ден двадесет хиляди парижани напускаха града с влакове и автомобили, на велосипеди и с каруци. Мнозина вървяха пеша. Полицията охраняваше гарите, иначе хората щурмуваха влаковете. До края на май избягаха един милион души. Пътищата към южната част на страната бяха безнадеждно препълнени. Спираха влакове, семейства се разделяха, в хаоса се изгубиха няколкостотин деца. След бомбардировките на автомобилните заводи страхът нарасна. Още повече хора поискаха да напуснат Париж. В дива паника, сред невъобразим хаос бягаха от града и се насочваха на юг. В това време от север в града влизаха други французи, бягащи от германците. На много места хората оставяха добитъка си в оборите. Бежанците често ставаха жертва на алчни селяни — искаха им цяло състояние за чаша вода. Германските самолети летяха ниско и хвърляха бомби. Видеха ли неприятелски самолети, хората се втурваха да бягат и търсеха прикритие в нивите, в горите или в канавките. Съседката на Виан, шивачката, също тръгна на юг с мъжа си и децата с надеждата да намери убежище при сестра си. Портиерката отдавна я нямаше, продавачът на вестници и собствениците на пекарната на ъгъла също се евакуираха. Повечето редакции на вестници опустяха. Напуснаха чиновници и много собственици на ресторанти.
На 10 юни избяга и правителството. За няколко часа автомобилите изминаха едва сто и двадесет километра. Дори министрите не напредваха по безнадеждно претъпканите пътища. Страната се разпадаше.
На 13 юни обявиха Париж за отворен град, за да се предотвратят разрушения, и Виан се разплака. Само след ден, появили се от нищото, първите немски войници вече маршируваха по опразнените улици. Виан тъкмо слезе от автобуса на връщане от работа, когато видя първата група да пресича булевард „Клиши“ и да спира пред „Мулен Руж“. Сви се в един вход, докато войниците отминат. Вървяха двама по двама, високи руси мъже, снимаха се и се смееха. Улицата беше абсолютно пуста. Останалите в града парижани си стояха вкъщи, защото им беше непоносимо да гледат как окупаторите се наслаждават на триумфа си.