Виан нито за миг не помисли да избяга от града. Беноа се намираше на сигурно място при Агнес. Все още се надяваше Дейвид да се обади. Къде щеше да я намери, ако не в Париж? Прекарваше безсънни нощи, когато въздушните тревоги я принуждаваха да слезе в мазето, но след ужасните истории, които разказваха бежанците, смяташе опасността да я улучи германска бомба за по-малка от опасностите по задръстените пътища във Франция. Тя остана, ала Париж вече не беше нейният град. Мразеше да вижда униформените по улиците и се срамуваше, когато френски полицаи козируваха пред немски офицери.
В понеделник, 17 юни 1940 година, Виан отиде на работа както обикновено. Нищо, че музеят, подобно на всички други музеи, беше затворен. По-добре да е там, защото не понасяше бездействието. По пътя се отби да вземе от препаратора на улица „Риволи“ редките пеперуди от Амазонка, които двамата с Албер бяха открили в стари кашони. Поради необичайно оформените си хоботчета тези пеперуди извършваха много особено опрашване. Небрежното съхранение почти ги беше унищожило. Виан взе грижливо опакованите кутийки и се качи в автобуса. На площад „Конкорд“ ги спря огромна навалица. Тя огледа с отвращение чувалите с пясък, с които се опитваха да защитят обелиска.
„Каква навалица в Париж — помисли си. — Значи, не всички са заминали.“
Слезе заедно с другите пътници, загрижена да опази пакета си. Отнякъде се чуваше треперещ глас.
— С натежало сърце ви казвам, че трябва да спрем борбата. Тази нощ се обърнах към противника, за да го попитам дали е готов заедно, като войници, според всички правила на честта, да потърсим начин да спрем сраженията.
— Това е Петен — пошепна някой до нея. — Речта му бе обявена за днес по обед. Цялото ми семейство седи вкъщи пред радиоапарата. Какво говори той? Иска войниците ни да сложат оръжие? Просто така?
Наблизо започна брожение. Престарелият маршал Петен, героят от Вердюн, бе станал премиер-министър на страната в края на седмицата.
— Това не е нашият маршал. Ако е той, значи немците са го принудили да изрече тези глупости — изкоментира някой.
— Обявява примирие, без дори да е чул условията на врага? Предател! — прозвуча гласът на дебела жена. Бузите й бяха зачервени от вълнение, тя размахваше чантата си, сякаш нанасяше удари.
— Значи, вече няма да се бием с бошовете? — Мъжът, изрекъл тези думи, се огледа страхливо. Окупаторите не обичаха да ги наричат така.
Жената до Виан се преви и повърна. Виан също изпитваше физическо отвращение към чутото. Примирие. Край на битката срещу окупаторите. Не е възможно победителят от Вердюн така лекомислено да предаде страната на врага! Не му ли е достатъчно да гледа как немците в Париж се държат като господари? Ами ако победителите поставят неприемливи условия?
Недоволството растеше. Хората крещяха, размахваха юмруци, нахвърляха се срещу онези, които вземаха страната на Петен. Те твърдяха, че предложението му ще донесе мир на страната, а мъжете и синовете най-после ще се върнат у дома. Пристигна рота немски войници и командирът им призова тълпата незабавно да опразни площада. Войниците вдигнаха пушките за стрелба и недоволното множество се разпръсна.
Виан пристигна в института потисната и уплашена.
— Какво ще стане сега? — попита тя Албер. Както обикновено, той слушаше радио. Постоянно сменяше станциите — френски, английски и американски.
Погледна я замислено.
— Още има надежда — каза след малко. — Според слуховете един човек призовава от Лондон да продължим борбата.
— Кой е той?
— Казва се Дьо Гол.
Виан никога не беше чувала това име.
— Ако не направя нещо, ще полудея — извика тя.
— Тук много колеги мислят като теб — рече Албер. — Тази вечер можеш ли да останеш до по-късно? Тогава ще си поговорим. Обаче нито дума на Жан-Мари. Пази се от него. — И след кратко колебание продължи: — Надявам се, нямаш нищо против да си говорим на ти. Сега ние, французите, трябва да се държим един за друг. Няма място за формалности.
Жан-Мари, един от домакините, показваше открито симпатиите си към Хитлер и разнасяше последното издание на Je suis partout — вестника на националистическата и антисемитска десница. Естеството на работата му осигуряваше достъп до всички помещения и той много обичаше да се появява някъде неочаквано. Изчакаха го да си тръгне и едва тогава се събраха. Албер Мартин-Кюриел, Виан и градинарят Максим. Той доведе колегата си Мишел, който не криеше принадлежността си към комунистическата партия. През септември 1939 година партията бе забранена и много от другарите му влязоха в затвора.