Срещнаха се не както обикновено в голямата заседателна зала в кулата, където имаше врати във всички посоки, а в кабинета на Албер. Така беше по-сигурно, там никой нямаше да им пречи. След пет минути вратата се отвори с трясък и в помещението нахлу Делфин Дарио.
— Много съжалявам, но имах късен посетител в библиотеката — извини се тя, сякаш най-естественото нещо на света беше да закъснее за конспиративна среща. Седна до Виан и двете си стиснаха ръцете под масата. Имаха обща кауза. След известно обсъждане решиха да се срещат на всеки две седмици, във вторник. Отначало само за да си вдъхват взаимно смелост и да си разменят информация. В момента това беше най-важното. По-късно щяха да обмислят конкретни действия.
— Ще почакаме да чуем дали утре Дьо Гол ще ни призове към борба — заключи Албер.
Виан се прибра вкъщи с леко сърце. Отново бе добила смелост. Сковаващият срам, който изпитваше през последните дни при срещи с немски войници, беше отстъпил място на предпазлив оптимизъм.
В речта на маршала, публикувана на следващия ден във вестниците, бе сменено решаващото изречение: „Трябва да се опитаме да спрем борбата.“ Ала вече беше късно. Франция сложи оръжие, милион и половина френски войници станаха немски военнопленници. Мъжете и синовете не се завърнаха у дома.
След работа Виан отиде при Клотилд. Завари я обляна в сълзи.
— Няма да демобилизират Жано. Ще замине за Германия като военнопленник. Виж какво получих!
Подаде й писмо, по-скоро лист хартия, откъснат от книга и изписан набързо. Жано съобщаваше, че го местят в Германия и ще даде писмото на хазайката си на фронтовата линия с надеждата тя да го препрати на Клотилд.
— Мразя бошовете — изплака задавено Клотилд.
Виан въздъхна.
— Според мен сега е моментът да изпием по един коняк. Налага се да пренощувам при теб. Скоро ще мръкне и няма да успея да се прибера преди вечерния час.
На следващия ден към французите се обърна друг глас, този път по британското ВВС, точно както бе предсказал Албер. От Лондон Шарл Дьо Гол призова французите да поведат борба срещу немските окупатори в сътрудничество с британците.
— Франция не е сама!
Той повтори изречението три пъти и Виан схвана посланието: „Аз не съм сама.“ Погледна Албер в очите и разбра, че той мисли същото. Най-сетне някой да каже каквото чувстваха всички. Най-сетне някой да даде глас на окупираната, унизена Франция!
Албер премести на френска станция и изключи радиото. Човек никога не знаеше какво може да се случи. Приглади назад светлосивия си кичур, вдигна един стол и безмълвно го постави пред големия стенен часовник, окачен в коридора на хербария. Премести стрелките на дванадесет и половина — френското време. Откакто в Париж командваха германците, всички часовници бяха преместени с един час напред, по „германско време“. Домакинът на института бе нагласил всички часовници по новото време. И двамата знаеха, че като види промяната, Жан-Мари веднага ще премести стрелките на часовника. Въпреки това изпитаха удовлетворение. Ръчните им часовници си оставаха на френско време. Отказваха да живеят според времето на неприятеля.
Докато вървеше към дома си, Виан гневно стискаше юмруци. Навсякъде висяха знамена с пречупен кръст, никъде не се виждаше трикольорът. Навсякъде мъже в немски униформи.
През следващите дни по улиците на Париж се появиха още повече германски военни. Бели указателни табели показваха пътя към различни служби, които се помещаваха в реквизирани къщи и публични сгради. Виан престана да ходи в Люксембургската градина, защото немците бяха превърнали тамошния дворец в главна квартира на Луфтвафе. Стана още по-лошо. Затвориха някои улици, защото там бяха разположени важни немски учреждения. А Гран Рекс стана кино на Вермахта и бе забранено за французи.
Тридесет и четири
След поражението избягалите започнаха да се връщат в града, част от тях с камиони на Вермахта. Настаниха се отново в жилищата си, пътуваха с метрото, стараеха се да не виждат заглавията на немските вестници, изложени в павилионите редом c Le Matin, Paris-Soir или Le Petit Parisien. Париж вече не им принадлежеше. А немците се грижеха никой да не забрави този факт.