Според Виан най-противното коварство на германците беше да настанят Абвера — военните тайни служби — точно в хотел „Лутеция“, където преди войната се срещаха изгнаници от Германия и Австрия и обсъждаха общи действия срещу Хитлер. Из целия град, пред всяка гара, пред всяка служба на окупаторите, сега бяха поставени бариери и черно-бяло червени будки за дежурните. Немците се бяха осведомили подробно къде се намират най-красивите, най-богатите на традиции постройки в Париж и си ги присвояваха. Тормозеха парижани с постоянни проверки, със забрани и празни магазини, с уволнения и арести.
Пусна се слух, че Адолф Хитлер пристигнал в Париж много рано сутринта и се фотографирал пред Айфеловата кула. Когато парижани се събудиха, фюрерът вече беше напуснал града.
В края на юни се върна и съседката на Виан. Скри се в дома си и почти не излизаше. Едва лекарката, също завърнала се в града, разказа на Виан какво се е случило: Софи, петгодишната дъщеря на съседката, била убита при въздушна атака. „Бедничката, няма си даже гроб, където да тъгува.“
При следващата среща след края на работното време в кабинета на Албер се появиха още две жени. Виан доведе приятелката си Клотилд.
Междувременно Клотилд бе получила още едно писмо от Жано, изпратено тайно. Той се намираше във временен военнопленнически лагер близо до Мец и все още чакаше да го откарат в Германия. Чувствал се зле, пишеше, не им давали достатъчно храна. Нямал представа къде ще го изпратят. Днес Клотилд донесе още по-лоши новини: немците реквизирали гаража им и го напълнили с автомобили с пречупени кръстове.
В Париж и без това вече не се движеха автомобили — бензинът се продаваше с купони и беше много скъп, никой нямаше право да излиза от града без пропуск. Неделните излети в околностите останаха в миналото, както и много други приятни навици. Клотилд не знаеше как ще живее оттук нататък. Вече бе уволнила и последния си работник — младия баща на малката Клер, млечната сестра на Беноа.
— Боже, как мразя бошовете! — възкликна гневно тя.
Виан й довери, че в Ботаническия институт е създадена съпротивителна група, и Клотилд веднага пожела да се включи.
Другата жена, съвсем млада, най-много двадесетгодишна, работеше в книжарница на улица „Шерше-Миди“. Казваше се Мари Делувин. Мразеше немците, защото не й позволяваха да продава любимите си книги.
— Само си представете: пристигнаха с голям камион и иззеха всичко — Стефан Цвайг и Айнщайн, даже Хайне! Ромен Ролан и Луи Арагон. Връчиха ми списък с хиляда произведения и на всичкото отгоре ми заявиха, че това било само началото! В списъка са всички еврейски автори, но и осмелилите се да кажат дори една дума срещу Хитлер, да не говорим за книгите на изгнаниците. — Възмутена, Мари размаха ръце, дългата, тъмна коса напада по лицето й. — Забраняват ни да четем, каквото харесваме. Чакам деня, когато ще претърсят домовете ни и ще конфискуват личните ни библиотеки.
Тази мисъл не звучеше чак толкова невероятно, защото немците бяха започнали да щурмуват жилища и да проверяват дали обитателите им не слушат радио „Лондон“.
Виан веднага хареса малката, слабичка жена.
— Никой не може да ни забрани да мислим — намеси се успокоително Албер.
В този миг вратата се отвори с трясък и на прага застана домакинът.
— О, извинявайте, не знаех, че тук още се работи.
Албер се овладя веднага.
— Добре че дойдохте, Жан-Мари! Тъкмо обсъждахме как да скрием останалите книги от библиотеката, ако се стигне до бойни действия. Питахме се дали да не ги наредим в сандъци и да ги свалим в мазето. Какво ще кажете? Имате ли по-добра идея?
Домакинът се огледа недоверчиво.
— Според мен в мазето е добре — заяви след малко. — Ще ви помогна да ги пренесете. И без това наличните в библиотеката книги трябва да бъдат щателно прегледани и всичко, което не подхожда на новото време, да бъде премахнато.
Кимна им и си излезе.
— И тук, значи… — промълви Мари едва когато беше сигурна, че Жан-Мари няма да я чуе.
Албер кимна.
— Днес получих списък с автори и заглавия. Но ако си мислят, че ще им предоставя нашите безценни съкровища, за да ги изгорят, много се лъжат. По-скоро ще отнеса всички книги вкъщи.
— И аз ще взема книги — обади се Клотилд. — И без това жилището ми е твърде голямо без Жано.
— Длъжни сме да кажем истината — изрече Мишел през здраво стиснати зъби. — Първо ще попитаме сънародниците ни къде са френските мъже. Къде са милионите, отвлечени от немците!
Виан се учуди откъде този дребен мъж със започнала да оредява коса черпи сила да се изправи срещу окупаторите.