Клотилд кимна мрачно.
— Необходимо е някой да им каже, че има алтернатива на Петен. Че борбата продължава.
— Първо ще си намерим друго място за срещи. С добро прикритие. Тук става твърде опасно. И още нещо! Сега сме група: аз, Мишел и Максим, Виан и Делфин, от днес Клотилд и Мари. Общо седем души. Няма да увеличаваме състава.
— Защо? — учуди се Клотилд.
— В случай, че арестуват някого от нас, най-добре е да не знае много имена, които би могъл да издаде.
— Никога няма да ви предам! — извика Клотилд.
Останалите кимнаха в знак на съгласие. Албер замислено поклати глава.
— Клотилд, ти нямаш представа какви методи използват немците, за да изтръгнат признания по време на разпит. Последен аз ще обвиня жертвите, проговорили при мъчения. — Кимна мрачно и продължи: — Сега е моментът да вземем решение. Ако някой пожелае да спре, да го направи сега. Ще проявя разбиране.
Никой не се изправи.
Клотилд се огледа тържествуващо.
— Както вече ви казах, имам голямо жилище наблизо. Всички наоколо знаят, че често ни идват гости — моят Жано обичаше да играе на карти с приятели. Съседите са свикнали. Ще направим карета за карти. Аз играя отлично. — Усмихна се и заключи: — При сгоден случай носете у нас по някоя книга, която не бива да остане тук.
Албер кимна в знак на съгласие.
— Нито дума на съседите. На никого. Нека да сме наясно: ние сме малцинство. Моля никой да не храни фалшиви надежди, французите нямат желание да се бият, напротив, радват се, че мъжете и синовете им са оцелели… досега.
В гласа му звучеше сериозна загриженост.
— Да, но мъжете, които се предадоха, отиват военнопленници в Германия! — възрази разгорещено Клотилд. — Във всеки случай моят мъж още не се е върнал!
— Хората искат спокойствие, сигурност…
— Страхливци!
— Ами ако има и други, които мислят като нас? Които не желаят да се примирят с позора? — намеси се Виан. — Как ще ги намерим?
— Нужни са ни сведения какво възнамеряват германците. Къде планират претърсвания и преследвания. Ако ни се удаде възможност, ще предупреждаваме застрашените — обади се Мишел. Той най-добре от всички знаеше какво е да те преследват. И беше запознат с конспиративните техники. Всички се радваха, че се е присъединил към тях. Рядко говореше, но всяка негова дума имаше тежест.
— Точно така. Но най-важното е да слушаме радио „Лондон“. Трябва да разберем какво ще прави Дьо Гол.
— С радост бих хвърлила някоя бомба — процеди през зъби Клотилд.
— Имам по-добра идея — усмихна се Албер. — Но е рискована.
Всички го погледнаха въпросително.
— Засяга теб, Клотилд. В „Лутеция“ търсят персонал за перачницата. Би могла да започнеш работа там. В момента нямаш никакви доходи. Ще работиш близо до врага и със сигурност по-лесно ще се добираш до интересна информация.
— Ще ида още утре сутринта.
Докато се прибираха, Виан стисна приятелката си за лакътя.
— Чуй ме, това не е шега! В „Лутеция“ е настанен германският Абвер. Задачата им е да търсят и обезвреждат врагове. Обещай ми да бъдеш предпазлива.
Очакваше Клотилд да й се надсмее, но приятелката й остана съвсем сериозна.
— Не ме ли познаваш? Обещала съм си да съм жива, когато Жано се завърне.
Виан се разбърза, защото трябваше да стигне до дома си преди вечерния час. Бе почти стигнала, когато насреща й излязоха двама немски офицери. Понечи да мине от другата страна на улицата, но вече беше късно.
— Пардон, мадмоазел, бихте ли ни казали къде е най-близката метростанция? — попита единият на ужасен френски. Беше съвсем млад, с руса коса и красиво лице, и явно търсеше приключения.
Без да го погледне, Виан отговори:
— Вървете направо, на втората пресечка свийте наляво.
И решително продължи пътя си. Само да знаеха какво носи под картофите в чантата си — прясно отпечатани екземпляри на „Съвети за окупирани“. Никой не познаваше автора на брошурата с тридесет и три правила за поведение, но четяха жадно съветите му как да общуват с немските окупатори, как поведението им да е външно безупречно, но същевременно да им показват колко ги презират. Изрядна учтивост, ала нито една излишна дума, никаква усмивка, никаква отзивчивост. Ако ви заговорят на немски, отвърнете се с невинно вдигане на раменете. Не спирайте пред плакатите им, не посещавайте публичните им концерти, не се заглеждайте, когато маршируват, пеят или фотографират забележителностите. Защото те не са туристи, те са врагът. Харчат си заплатите в нашите магазини и ги опразват, изпращат копринено бельо на жените си в Германия, седят по терасите на големите кафенета, ядат и пият, докато в нашите пекарни отрано окачват табела „Хлябът свърши“.